Колко често сме чували думи казани по наш адрес, но не отговарящи на истината? Това ни е причинявало не само болка и разочарования, но и невъзможност да се изтрие всяка такава нелепост. Опитът да се оправдаем и да докажем истината, като че ли още повече затлачва нещата.
Сократ се е справил с този случай доста добре.
Той се обърнал към този, който го осведомил за клеветите, които отивали за негова сметка и казал:
– Тук няма никаква клевета. Аз не виждам в себе си и капка истина от това, което те казват.

На един мъдрец му задали следния въпрос:
– Какво е това обида?
Мъдреца не бързал да отговори, допил си чая от порцелановата чашка и казал:
– На дъното на моята чаша е останал малко чай. Мога ли от това да изпитам обида? Ако не ми се пие повече, за мен това е безразлично. Но ако желанието ми не е утолено, то аз ще добавя още малко чай и останалата капка ще се разтвори в новата порция. И всичко това ще изпия.
Така е и с чувството на обида.
Човек сам взема решение, да се изложи безкрайно на болезнената обида или да направи така, че тя да се разтвори в полезно нещо за него.

Това умение се развива у майки с деца до 4 години. По-нататък не действа, защото не е необходимо.

Като резултат от това умение човек получава способност по температурата на памперса и неговата плътност, да определи дали е напикан и намират ли се в него екскременти.

Като допълнение човек може да определи температурата на млякото, само по една капка от него.

Свечеряваше се, но слабичкият млад човек прокара пръсти през дългата си коса и продължи да чете. Той седеше в овощната градина и се опитваше да проумее как Луната обикаля около Земята.
Време бе за вечеря, но той нямаше желание да се прибере. Точно тогава нещо привлече вниманието му.
Тя дълго бе чакала да настъпи този миг. Чакала бе с месеци, потънала в мълчание. Първоначално не бе по-голяма от мъничка зелена пъпка. Сега бе станала яркочервена, с размерите на юмрук. Една жива топка вода,  със захари, горчиви семки и  обвивка като восък. Най- обикновена узряла ябълка.
Хладния ветрец докосна клоните и младежа потрепна. Въздъхна и неохотно затвори книгата.
Чу се едно тихо „пук“. Крехката дръжка държала ябълката за дървото се пречупи. Откъснатата ябълката полетя надолу. Изтърколи се през шумолящите листа и леко чукна младия човек по главата.
Той се почеса по главата и се взря в Луната. Тя блестеше като лъскава сребърна монета във вечерното небе.
–  А защо Луната не пада? – запита се той, докато разсеяно дъвчеше ябълката.
Младежът си спомни за „играта с ведрото“. Той мразеше тази игра, защото за нея се изискваше голяма сила. Ведро пълно с вода така трябваше да се завърти над главата, че да не падне нито една капка от него. Това беше много трудно за него, защото той бе много слабо и дребно момче.
– Може би това, което държи водата във ведрото, държи и Луната на мястото ѝ, – промърмори тихо младият човек.
Младежът хвърли огризката. В мрака се чу само едно жално „мяу“.
Той забрави за вечерята. и се запъти към стаята си. Предстоеше му да изчисли каква трябва да бъде силата на привличане, за да не полети ябълката към космоса. После поразсъждавайки на въпроса да определи колко бързо трябва да се движи Луната, за да не падне на земята.
Навярно сте познали нашият герой. Да, това бе Исак Нютон.

Масата на дъждовната капка е много по-голяма от тази на комара.
Именно това, а и космите по цялата повърхност на тялото, водят до съвсем малък импулс от капката към комара, което помага на насекомото да оживее под дъжда.
Друг важен фактор е, че сблъскването става във въздуха, а не на определена повърхност.
Ако капката падне върху комар има два възможни сценария:
Ако удърат не е в центъра, насекомото се завърта и продължава да лети.
В противен случай капката за кратко време увлича комара със себе си, но той бързо се освобождава.