Патагонците са обитавали най-южните части на Америка.
Те закрепвали два камъка в двата края на едно въже. Всеки бил въоръжен с това просто оръжие. когато искали да хванат някой враг или животно.
Хвърляли единият камък в целта и веднага го издърпвали обратно, за да са готови да ударят втори път, ако се наложи.
А ако искали да хванат животното живо, без да го наранят, хвърляли умело единия край, който се замотавал около врата на плячката. После хвърляли и другия камък, чиято цел била да спре животното да не избяга.
Така се получавал капан от който животното не можело да се избяга и ставало плячка на човека.

Веднъж в годината между два от островите на южнокорейския окръг Чиндо морето се разделя и се образува проход с дължина 2 километра и ширина 40 метра.
Това става само за един час.
Много от местните жители и туристи свързват това явление с библейската история за разделянето на Червеното море от Моисей.
Разхождащите се по разкрилата се суша събират попадналите в този капан морски деликатеси.

Странно и противоречиво е битието на човека. Тоя, който си мисли, че го е разбрал и е прогледнал в него до дъно, за да го вмести в един калъп, общ за всички хора, бърка. Някой човек премисля всяка своя стъпка, претегля предварително всяко свое действие, напряга всичкото си внимание, за да се опази от примките, които „неведоми“ сили поставят на пътя му, и на края пак пада в капана им.
А друг човек върви безгрижно по житейските си път, нехае, не се взира на всяка крачка, радва се на хубавото, не си трови душата с мисли за разни сили и пак стига жив и здрав там, за където е тръгнал.
Защо стават тия работи веднъж така, а друг път иначе?  И кой е тоя човек, дето ще знае? Ако има такъв човек, който да знае, той не ще да е такъв, а ще е самият Бог, слязъл между хората и предрешен по человечески.

Става въпрос за капанът на паяка, с който той улавя жертвите си.
Паяжината е изработена от издръжливи на тежест нишки и спирални  оловни такива разположени върху тях, които са лепливи, както и нишки, които свързват всичките останали заедно. Спиралните лепливи нишки не са напълно слепени към основните.
По този начин колкото повече уловеното в паяжината насекомо се опитва да се освободи, толкова повече се залепва за тях. След като оловните нишки се слепят върху цялото насекомо, те постепенно губят своята еластичност и стават по-твърди и сгъстени. Така насекомото не може да се измъкне.
То остава неподвижно и се втвърдява като камък. Уловената от нишки жертва няма никакъв друг избор освен да чака паяка да дойде и да нанесе последният си удар.
Паяците изтъкават паяжината си според големината на съществата, които искат да ловят. Ъгълът на паяжините също се променя в зависимост от вида на движенията на жертвата, която плануват да ловят с нея. Предварително се определя дали е летяща, вървяща или лазеща Тези две условия увеличават възможността за реален улов.

Един ловец хванал лисица в капана си и искал да я убие, но видял, че приближава царя. Ловът на лисици по това време бил забранен, за това той бързо пъхнал животното под палтото си и го закопчал.
Царя поздравил ловеца и започнал да го пита за работите му.
– При мен всичко е наред, ваше величество, – отговорил ловеца.
Царят си поговорил с ловеца за времето и други неща. А ловецът през цялото време останал спокоен и не проявявал никакви емоции. Даже не мърдал и се държал така все едно нищо му нямало.
Когато накрая царят си тръгнал, ловецът паднал на земята, разделен на две, защото лисицата прегризала тялото му.
Когато слушаш другите това те отклонява от  нерешените ти вътрешни проблеми. Не задържай проблемите в себе си и позволи и на другите да се освобождават от тях.