Един човек ходел винаги с намръщено и тъжно лице.
– Защо този човек не се весели като останалите хора? – питали се наоколо.
– Защото, – казал опитен познавач на човешката природа, – му се е случило някакво нещастие или негов ближен е имал успех.
Руската поговорка казва: „Съседа не ми дава да спя, добре си живее“.
Завистта е равносилна на убийство. Тя е причината за първото човекоубийство. Голямо зло връхлита хората, които завиждат. Прониквайки в душата на човека, тя приспива съвестта. Кара човек да преброи съчиците в очите на хората, а след това отделя смъртоносна отрова, която отравя човека с подозрителност, горчиви мисли и обиди. На очите се появяват криви огледала, които изкривяват истината.
Сърцето на завистникът е пълно с възмущение, неговият език обвинява невиния, както Аарон и Мариам упрекваха най-кроткия човек на земята  Моисей. Но по-лошото е това, че на пръв поглед завистта изглежда незабележима, но води до предателства и убийства.
Завистливите хора са по-лоши и от зверовете. Животните нападат, когато са гладни или раздразнени, а завиждащия когато е облагодетестван, а с благодетеля си се отнася като с враг.
Един от пороците и недостатъците на човешкия характер е завистта. Тя често се порицава, но същевременно и щателно се скрива. Това е пагубно чувство, крайъгален камък на светския живот.
Завистта е злокачествена язва на душата. Ако човек успее да преодолее това чувство, той ще израсте духовно.

Майка четяла на детето си приказка:

„….. На камъка било написано: Ако отидеш наляво ще загубиш коня си, но ще бъдеш щастлив. Ако отидеш надясно ще загинеш, а коня ти ще бъде щастлив. А ако вървиш направо ще оцелеете и двамата, но ще бъдете нещастни.“

Тя се обърнала към детето и го попитала:

– Ти накъде би тръгнал?

Само не изкривеното детско мислене може да роди такъв отговор. То казало:

– За коня би било жалко, нека живее. Бих оставил коня при камъка, а сам бих тръгнал наляво. Как да обясни майката на детето, защо конникът в приказката е тръгнал наляво с коня?

Веднъж двама приятели се скарали и единият ударил другия. Удареният го заболяло, но нищо не казал, но написал на пясъка:
„Днес най-добрият ми приятел ме удари.“
Двамата продължили да вървят по-нататък и стигнали до един оазис и решили да се изкъпят. Този, който получил плесницата едва не се удавил, но приятелят му го спасил. Когато дошъл на себе си издълбал на един камък:
„Днес най-добрият ми приятел ми спаси живота.“
Този, който ударил приятеля си и му спасил живота, попитал другият:
– Защо когато те обидих ти писа на пясък, а сега на камък?
Приятелят му казал:
– Когато някой ни обижда, трябва да го напишем на пясъка, за да го изтрие вятъра. Но когато някой прави нещо добро, трябва да се издълбае на камък, за да не може никой да го изтрие.

Един човек поискал да вземе участие в строежа на храм, но бил беден и не можел да даде нищо за това. Желанието му било искрено и той започнал да търси изход.

За целта се отправил в планината, за да избере добър гранитен камък за строежа. След това той отделил време за да го откърти, издяла и полира.

Дарът бил готов, но никой не се съгласявал да откара този тежък камък за малко пари, а за повече той нямал възможност.

Когато съвсем се отчаял при него дошли четирима  малки, хилави мъже и му казли:

– Съгласни сме да преместим камъка за половин пара. Само, че камъка ще го качим на гърба ти и ще го подържаме от четирите му края.

– Но той е толкова тежък и ще ме смаже. Хората ще ми се смеят, – казал човекът.

– Ти за хората ли правиш това или заради Бога? – попитали мъжете.

– Разбира се, че за Бога, – заявил твърдо човекът.

Повдигнали камъкът на гърба му, но ……. колко странно той изобщо не го усещал. Така стигнал до строежа на храма. Когато се обърнал да благодари на малките мъже край себе си, не видял никой.

Така става със всеки от нас в живота. Искаме да направим нещо хубаво, но се страхуваме от това, какво ще кажат хората около нас. Но ако преодолеем страха, помощници винаги ще се намерят.

Един човек плавал на кораб. Погледнал зад борда и видял, че от морето стърчат множество големи и малки подводни скали.

Тогава той попитал кормчията:

– Как можеш да лавираш между толкова много скали? Навярно знаеш всеки камък тук?

– Не, – отговорил кормчията, – не зная всички скали, но знам къде са дълбоките места, безопасни за кораба.

Така и ние плаваме в живота сред морето на изкушенията. Щастлив е този, който знае фарватера.