Какво правите, когато нещо не ви достига? При-спо-со-бя-ва-те!
Един предмет, част, инструмент, дори и човек, може да замести липсващото звено, но в замяна на това може да се получи нещо „изключително“.
Като го гледаш, хем не ти хваща окото, но поне ти върши работа.
Запознайте се с настоящото изобретение.
За него не са нужни много гънки в мозъка, нито голямо IQ. То направо ти идва от вътре.
Да се смееш ли или да плачеш, но си е наше национално постижение. За това спор няма.
Наслаждавайте му се и се дивете на човешката изобретателност.
Е, не е Ермитажа или някоя международна техническа изложба, но изглежда креативно! P { margin-bottom: 0.21cm; }A:link { }

Независимо, че моя съсед беше по-възрастен, ние бяхме приятели. Той беше майстор, дограмата си направи съвсем сам. Ако трябваше нещо да се изпили или да се пробие отвор, аз отивах при него. А ако нещо трябваше да се поправи в електрическата част той идваше при мен.
След банята в събота често сядахме и си приказвахме. Освен мен в цялото село идваха ту за помощ, ту за инструмент.
Веднъж отидох при него. А той замислен…и от време на време поглажда плешивото си теме.
Накрая каза:
– Знаеш ли, съвсем започнах да остарявам. Изглежда склероза ме е налегнала. Преди една седмица, някой взе брадвата на заем и обеща на следващия ден да я върне, но кой беше не помня. А брадвата я няма! Ако не ми я върне в скоро време, аз отивам на кино.
– Не се тревожи, – опитах се да го успокоя, – разпитай, ще я върнат.
– Ти какво, – замаха с ръце той, – нима не познаваш нашите хора? Ако призная, че съм забравил на кого съм дал брадвата, направо я отпиши. Ако беше някой друг инструмент, можех да взема от някой друг, но брадвата е нужна на всеки. Опитвах се да си спомня, прехвърлях минали събития в главата си, но не се сетих. Голям склеротик съм станал. Убий ме не помня! Не, да ходя и да питам, това ще влоши нещата. Тук трябва да се приложи друга стратегия психологическа. Ти за брадвата на никого не казвай, аз до довечера ще измисля нещо.
Дойде вечерта. Топла и спокойна лятна вечер. Всичко е толкова тихо, че се чува как котките мяукат и патките крякат от близката ферма. Изведнъж тишината се наруши от силния вик на съседа:
– Ей,,….ах ти! Ще даваш ли брадвата или не? Две седмици минаха, а за ден я взе! Аз всичко помня! Утре да я донесеш!
На сутринта му се извинили и му върнали брадвата.
Ето на това се казва психологическа стратегия!

Не трябва да се опитваме да дадем на децата си повече от това, което им е дал Създателя. От нас те получават цвета на кожата, на косата и на очите. Малко по-късно приемат нашата нашата религия и говорят езика ни. Предполага се, че на тях ще предадем благата си, били те малобройни или многобройни. Освен това не е чудно да продължат нашата професия, работа търговия, защото това е нещо познато и можем да им помогнем. Но можем и да сгрешим, защото можем да настояваме, без да си даваме сметка, че децата ни заместват в постигането на цели, за които сме мечтали в продължение на години.

Не можем да осъзнаем, че в такъв момент децата ни престават да бъдат личности. Те се превръщат в инструмент, които ни позволява да стигнем до там, където не сме могли да стигнем. Те ще учат това, което на нас не ни е било разрешено, ще получат това, което е било невъзможно да получим. Те ще съберат похвали, които никой не ние дал. Така престава да бъде същите и се преобразява от нашите желания и цели за преуспяване в живота.

И все пак повечето от родителите не успяват да превърнат детето си в свое копие, защото то е независимо същество, което чувства, страда и обича.

Страничния ефект от пречупването на волята на детето води до отдалечаване от родителите му. Когато се опитаме да надминем Създателя си, резултатите рано или късно се оказват лоши.

Когато за първи път чух тази мелодия, тръпки ме полазиха. Тогава не знаех, що за композиция е това. Когато отново го чух, реших да разбера, кой е композитора и как се нарича. Когато научих подробностите, кръвта ми застина във вените.
По време на мъчения, изтезания и екзекуции в концентрациония лагер, „Яновский“  в Лвов, винаги свирели музика. Оркестърът се състоял от затворници, те свирели една и съща мелодия – „Танго на смъртта.“  Композиторът на тази мелодия е неизвестен. Между музикантите били Штрикс професор от Лвовската държавна консерватория, диригента на операта Мунт и други известни музиканти
На територията на Лвовска област бил построен Яновскийя лагер.
Застанали във кръг, при виковете и писъците на изтезаваните жертви, музикантите свирели в продължение на няколко часа една и съща мелодия – „Танго на смъртта“.
В навечерието на освобождението на Лвов от Червената армия, германците ликвидирали Яновския лагер. На този ден 40 музиканта плътно се наредили един до друг в кръг заградени от охраната на лагера.
Раздала се команда: “ Музика“. И диригентът на оркестъра Мунт, както обикновено размахал ръце. Изведнъж се чул изстрел и диригентът паднал. Но звуците на тангото продължавали да звучат.
По заповед на коменданта всеки музикант влизал в центъра на кръга, оставял инструмента си на земята, събличал се гол, след което се чувал изстрел и човека падал мъртъв на земята.
През цялото време на съществуването на лагера, били убити 200 хиляди евреи, поляци и украинци.

Една от странностите, която притежаваме е, че трудно се справяме със собствените си проблеми, но сме много добри „да разрешаваме“ чуждите. Защо да не използваме тази частица от психологическа ирония като инструмент, да си разрешим собствените си проблемите ?
Представете си, че някой стой на стола срещу вас. Той е дошъл при вас за съвет. Независимо от причината, вие знаете, че този човек уважава вашето мнение и ще постъпи както му кажете. Още по-интересното е, че той има същия проблем, който ви измъчва в последно време.
Обуздайте първия си импулс, да се отчаете и безпомощно да отпуснете ръце. По-добре надникнете във вашия „склад за мъдрост“. Ще откриете, че ви хрумват чудесни идеи. …Изведнъж откривате невероятно, но сигурно решение.
А сега споделете това решение със себе си…