Известен генерал воювал във войната. Неговият син бил лейтенант и също бил на фронта.
Бащата водел своята дивизия в атака и се придвижвал по бойното поле. Погледът му се спрял на убит офицер. Това бил неговия син.
Желанието на бащиното сърце било да спре до любимия си син и да се отдаде на мъката си, но дългът го зовял да продължи напред.
Бързо се навел над убития и едва докоснал бузата му и без да се бави дал заповед за атака.
Неутешимите сълзи на гроба няма да ни върнат загубеното и такава скръб няма да ни донесе нищо. Мъката оставя дълбоки белези, тя прави своя неотменим отпечатък в сърцето на страдалеца.
В действителност ние не забравяме тежките изпитания и никога не оставаме същите, каквито сме били преди да преживеем болката. Но мъката действа смекчаващо и облагородяващо на сърцето.
Наистина нещастни и достойни за съжаление са тези, които никога не са страдали и на които скръбта не е оставила своя отпечатък.
Ако останем в неутешима скръб, ние само сгъстяваме мрака около себе си, давайки му възможност да стигнем до сърцето и да подкопае усилията ни. Ако се отвърнем от мрака и се заемем с изпълнение на възложените ни задачи, силите ни ще се възстановят.
Вървейки напред по пътя на дълга, намираме своето пълно и истинско утешение.