Боб се облегна на младежа, почти седна върху краката му, вдигна очи и изплези език. Никола го погледна тъжно.
Преди три години бе спасил кучето от сигурна смърт и нито за миг не съжаляваше за постъпката си.
Боб бе ловджийско куче, порода ритрийвър, при това беше много красиво. Козината му бе червена с бяло на носа, под брадичката и по лапите. Пухкавата му опашка непрекъснато се размахваше. Имаше благ поглед. И много обичаше Никола.
Откакто го прибра имаше безброй спорове с баща си за кучето.
– Няма място за това куче в къщи! – викаше баща му. – Такова куче трябва да тича. Мислиш ли, че някой ще го вземе? Такова куче ще те измори. Само почакай и ще видиш.
Боб може да обикаля до изнемога целия квартал, но качеше ли се в кола или камион, държеше се прилично. Въпреки това баща му не прие животното.
Никола погали кучето и го почеса зад ушите, а гласът на баща му отекваше в главата му:
– Изправи се! Намали! Гледай напред.
Не можеше да отиде там с другите. Просто не можеше. Най-много да обиколи наблизо и да чака за вести по радиостанцията.
Издирването предната нощ бе продължило цели седем часа. По всичко личеше, че не можеха да очакват добри новини, преди да се приберат хората от охраната.
Бяха започнали да говорят по-скоро за откриване на останки, отколкото за спасяване. Сърцето му да се свиваше и усещаше някаква празнота, безпомощност, гняв и объркване.
Как можа да се случи това? Баща му беше изчезнал с група, която съпровождаше до близкия връх.
Бяха загубили връзка късно следобед. През нощта ръмеше и беше много студено. Изпратиха екипи, които обърнаха всичо наоколо, но не откриха нищо.
Никола мислеше да пусне Боб. Животното познаваше миризмата на баща му, макар и да не се обичаха много двамата с кучето, но го предупредиха:
– Не тръгвайте сам! И вие можете да изчезнете. Не се знае, какво точно се е случило.
И Никола чакаше, но надеждата, че ще види баща си отново жив, се бе загубила ….