Архив за етикет: игра

Кодът на безсмъртието

Кирил бе отзивчив човек. Посещаваше приятели и познати в болницата и им носеше утеха.

При едно от свижданията на близък човек Кирил се запозна с Минчо.

Странен индивид бе този болен. Груб и непризнателен към хората.

Когато Кирил се опита да сподели с него Благата вест, младежът троснато отвърна:

– Аз не вярвам в Бога. Дори съм враждебно настроен към църквата.

– Но защо? Някой от църквата ли те е наранил? – попита Кирил.

Минчо му обърна гръб и му даде да разбере, че не желае повече да разговаря с него.

След две седмици Кирил посети сестра си, която бе скоро постъпила в болницата. Тя го посрещна с радост:

– Благодаря ти, че дойде. Тук има един младеж, който се държи арогантно със всички. В съседната стая е. Много шум вдига.

– Да не би да се казва Минчо? – попита Кирил.

– Да, да същият, – потвърди сестра му със недоволно изражение на лицето.

Кирил си спомни, как този младеж бе отказал да говори с него, но реши въпреки всичко да го посети.

Когато Минчо го видя бе много изненадан, но не го изгони.

Кирил забеляза голяма татуировка на ръката му. Там имаше пет букви IDDQD, които нищо не значеха за него.

Минчо забеляза , че погледът на Кирил бе привлечен от неговата татуировка.

– Това е кодът на безсмъртието в компютърната игра Doom, – гордо отбеляза Минчо. – Ако го въведете, персонажът не може да бъде убит.

– Аз също имам код на безсмъртието, – каза Кирил.

– Код ли? Какъв код? – очите на Минчо щяха да изскочат от любопитство.

– Христос воскресе! – това е моят код за безсмъртие, усмихна се дружелюбно Кирил.

Двамата си поговориха, като засегнаха и други различни теми от безсмъртния код.

Седмица по-късно, когато Кирил отново посещаваше болен, медицинската сестра го пресрещна и му каза:

– Какво направихте на Минчо? Не мога да го позная. Не псува, не отговаря нахално ….. Дори се усмихва и е любезен.

– Просто получи истинският код на безсмъртието, – каза Кирил.

Когато нещата започват да се влошават

Вън грееше слънце и времето бе хубаво, но Станчо стоеше пред компютъра вече четири часа.

Баща му влезе в стаята и му се скара:

– Още ли си пред компютъра? Няма ли друго занимание за теб.

– Само да довърша играта, – измънка Станчо.

Баща му изключи компютъра от контакта и каза:

– Наказан си. Два дена ти забранявам да включваш компютъра. Иди да помогнеш на майка си в градината.

Станчо се изхлузи от стола с кисела гримаса.

Майка му почистваше доматите. Някакви зелени червеи ги бяха нападнали.

Станчо събра няколко от тях и се сети за празния сандък. С няколко от нахалните екземпляри се насочи към навеса, където бе дървената кутия.

Намери го бързо. Натрупа в него клони с листа и пусна червеите вътре. Затвори плътно капака, а за по сигурно отгоре му сложи камък.

След няколко дни Станчо реши да надникне в сандъка. Когато отвори капака, остана изумен.

В него имаше само голи изсъхнали клонки и червеите, които не помръдваха.

Станчо обичаше растенията и животните, но пред очите му бе смъртта. Червеите бяха изгризали листата, а след това поради отсъствие на храна бяха измрели.

Това бе животопроменящо преживяване за Станчо.

Той се засрами. Изобщо не бе искал да се случи това, но то бе станало.

Така действа и с греха. Той носи смърт на взаимоотношенията ни с Бога. Причинява страдания на планетата ни. Предизвиква ни един друг да се нараняваме.

Но Бог продължава да предлага Своята любов. Той не се отказва от нас, защото знае, че ще мине време преди да разберем и последваме обичта Му.

Игра на полиглот

Валя и Вера обичаха да пътешестват. Бяха получили малко повече пари и решиха да отлетят към топлите страни.

Избраха да посетят град Маракеш, древната столица на Мароко, един от градовете на приказките „1001 нощ“.

Градът не ги изненада много. Попаднаха на голям площад, където имаше много продавачи, просяци, заклинатели на змии и музиканти, чиято основна задача бе да грабнат пари по всякакъв начин.

Двете девойки изглеждаха лесна плячка за мошеници.

Валя и Вера разговаряха тихо, когато към тях се приближи продавач на евтини сувенири. Първоначално той им заговори на арабски.

Момичетата решиха да се пошегуват и започнаха на унгарски да обясняват:

– Не разбираме, не знаем вашия език.

Мъжът без акцент премина на унгарски, като предлагаше стоката си.

Валя и Вера се изненадаха. Те предполагаха, че този език не е популярен по тези места. Двете преминаха на английски. Арабина предложи стоката си и на този език.

Играта на полиглот продължи, като премина на френски, а след това и на немски. Мъжът без да се смути перфектно говореше и на тези езици.

Приятелките преминаха на български, надявайки този трудени и рядък език за Африка да се превърне в пречка за комуникация, но се бяха жестоко излъгали.

– Аз мога да говоря и на този език, – каза арабина и продължи да предлага стоката си.

Притиснати от неочаквания полиглот, момичетата не издържаха на натиска и купиха съвсем ненужни неща.

От къде Вера и Валя знаеха толкова езици? Навярно ги бяха учили.

В случая интересното бе друго. Често си мислим, че населението в Африка е неграмотно и далече от цивилизацията, но изглежда грешим.

Не ме тласкай толкова силно

pri-naranqvane-ranata-trqbva-da-se-promie-prevarjeВероника отново закъсняваше. Вместо да се облече бързо и да тръгне, още стоеше пред компютъра и напористо викаше:

– Хайде давай по-бързо, че закъснявам вече ….. Няма да се оставя да ме победиш.

Играта не се забърза, затова Вероника силно пухтеше и нервничеше още повече.

След няколко минути, тя остави мишката и въздъхна с облекчение:

– Най-после, …., сега мога да се сейфна.

Момичето погледна часовника и изтръпна. Набързо облече дрехите, които майка ѝ още сутринта, преди да иде на работа, бе приготвила на стола. Нахлузи в движение обувките си и тръшна силно външната врата.

Затича се. Усещаше как сърцето ѝ лудо бие, но какво да прави, закъсняваше?!

Докато тичаше Вероника се молеше:

– Господи, помогни ми, закъснявам. Трябва да успея. Знам, че трябваше по-рано да стана от играта, но не можех да я зарежа по средата. Моля те помогни ми ……

Докато тичаше, на няколко пъти падна, но се изправяше бързо, поотупваше си и продължаваше да бяга. Блъсна една баба и вместо да ѝ се извини изкрещя:

– Ти пък къде се вреш!

Затича се отново. Този път се спъна сериозно и обели коляно. Вероника се вбеси и измърмори недоволно:

– Господи, помолих Те, да ми помогнеш, защото закъснявам, ….., но бъди по-внимателен, не ме тласкай толкова силно.

Вероника погледна нараненото си коляно, изохка, но бързо се изправи и пак хукна.

Обичам те – целия свят

unnamedМилена наблюдаваше жизнерадостна си тригодишна племенница Таня. Това малко момиченце, когато обичаше нещо, наистина го обичаше.

Независимо дали ядеше сладолед или паста, които много ѝ се услаждаха или играеше на игра, доставяща ѝ удоволствие, Таня не пропускаше да обяви:

– Обичам го –  целият свят, – като размахваше драматично ръце.

Този израз не пропускаше да разтопи сърцето на всеки, който я наблюдаваше.

„Кога за последен път се осмелих да обичам така, – помисли си Милена, – нищо да не задържам и без да се страхувам? Истината е, че Божията любов не е в нашия гняв, страх или срам, дълбоко основани в реалността. Колко е трудно на нас възрастните да приемем това“.

Таня се наведе и тихо прошепна на леля си:

– Обичам те – целия свят!

Леля ѝ отговори в същия тон:

– Обичам те, всецяло свят.

Милена бе безкрайно благодарна, защото тези думи ѝ напомняха, че всеки миг тя е в присъствието на безгранична любов и благодат.

Светът е разделен на лагери и въз основа на това, от какво най-много се боим, често се присъединяваме към този, от когото ни е страх, игнорирайки гласът, които ни припомня нашите предпочитания за визията на реалността.

Сред измамите и борбата за власт, Истината за Божията любов остава. Тя е светлина, която свети в тъмнината и ни кани да научим пътя на смирението, доверието и любовта.