Кирил бе отзивчив човек. Посещаваше приятели и познати в болницата и им носеше утеха.
При едно от свижданията на близък човек Кирил се запозна с Минчо.
Странен индивид бе този болен. Груб и непризнателен към хората.
Когато Кирил се опита да сподели с него Благата вест, младежът троснато отвърна:
– Аз не вярвам в Бога. Дори съм враждебно настроен към църквата.
– Но защо? Някой от църквата ли те е наранил? – попита Кирил.
Минчо му обърна гръб и му даде да разбере, че не желае повече да разговаря с него.
След две седмици Кирил посети сестра си, която бе скоро постъпила в болницата. Тя го посрещна с радост:
– Благодаря ти, че дойде. Тук има един младеж, който се държи арогантно със всички. В съседната стая е. Много шум вдига.
– Да не би да се казва Минчо? – попита Кирил.
– Да, да същият, – потвърди сестра му със недоволно изражение на лицето.
Кирил си спомни, как този младеж бе отказал да говори с него, но реши въпреки всичко да го посети.
Когато Минчо го видя бе много изненадан, но не го изгони.
Кирил забеляза голяма татуировка на ръката му. Там имаше пет букви IDDQD, които нищо не значеха за него.
Минчо забеляза , че погледът на Кирил бе привлечен от неговата татуировка.
– Това е кодът на безсмъртието в компютърната игра Doom, – гордо отбеляза Минчо. – Ако го въведете, персонажът не може да бъде убит.
– Аз също имам код на безсмъртието, – каза Кирил.
– Код ли? Какъв код? – очите на Минчо щяха да изскочат от любопитство.
– Христос воскресе! – това е моят код за безсмъртие, усмихна се дружелюбно Кирил.
Двамата си поговориха, като засегнаха и други различни теми от безсмъртния код.
Седмица по-късно, когато Кирил отново посещаваше болен, медицинската сестра го пресрещна и му каза:
– Какво направихте на Минчо? Не мога да го позная. Не псува, не отговаря нахално ….. Дори се усмихва и е любезен.
– Просто получи истинският код на безсмъртието, – каза Кирил.