Даниела бе едва тинейджърка, когато при един от прегледите лекарят ѝ каза:

– В близките няколко години ще загубите зрението си.

Въпреки всичко тя успя да завърши университет, но остана напълно сляпа.

Годеникът ѝ написа следната бележка към нея:

„Не виждам пътя си ясен, за да мина през живота, вързан с веригите на брака със сляпа жена“.

Това бе удар за нея.

Когато Даниела не бе напълно ослепяла, двамата с Михаил хранеха надежда, че слепотата ще ѝ се размине, но уви. Това се случи и той я напусна.

Даниела се приспособи към условията , които и предлагаше живота без зрение, но разбитото ѝ сърце така и не се възстанови.

Въпреки всичко това ѝ помогна да живее един пълноценен и вдъхновяващ живот, обръщайки се към безкрайната любов на Бога за утеха.

Тя започна да пише песни. В една от тях се казваше:

„Божията любов не ме напуска. В Нея почива уморената ми душа. Връщам Ти живота, който Ти дължа, за да може потокът му да бъде по-богат и пълен в Твоите океански дълбини“.

Любовта на хората може да идва и да си отива, но Божията любов никога не си тръгва. Тя остава с теб до края.

Двамата Петър и Симо бяха големи приятели. Те се бяха захванали с трудно осъществима, но не и невъзможна задача за тях. Засаждаха дръвчета в една пустош близо до домовете им.

Петър от 10 години нищо не виждаше. Той бе загубил зрението си при авария в завода, където работеше.

Симо бе останал без ръцете си като дете. Бе го затиснало голямо дърво. Остана жив, но му отрязаха ръцете.

Всеки ден Петър се качваше на гърба на приятеля си и така двамата преминаваха реката, която се намираше до пустото място.

Като пристигнеха, Симо подаваше лопатата с краката си, преди Петър да постави кофата на прът между бузата и рамото на приятеля си.

Докато единият копаеше, другият поливаше. Така двамата засаждаха дръвчетата. Вече бяха посадили около 2000.

Симо се усмихваше и казваше на другите, които се учудваха на работата им:

– Като работим заедно, не се чувстваме инвалиди.

– Двамата сме в един отбор, – допълваше Петър.

Всеки от нас играе определена роля като християнин. Комбинирайки силите си можем много повече да допринесем за Божието царство.

Денят бе хубав. Въпреки силното слънце, лекия ветрец помагаше на двамата катерачи да не го усещат. Бяха много близо до върха.

Спряха за почивка и се огледаха. Том, както винаги първо се хвана за бутилката с водата. Лицето му бе почервеняло.

– Не бързай, – посъветва го баща му. – Пий бавно, на глътки!

Том му се усмихна и продължи да унищожава водата от бутилката.

Бащата забеляза орел и се загледа в полета му.

Том въздъхна облекчено и хвърли на земята празното шише.

– Виж, – баща му посочи с ръка орела. – Този е от най-добрите в пилотирането.

– Е, всички птици летят, – възрази Том.

– Да, но той има способност да се издига над всяка буря. Докато другите птици дори не могат да излетят заради метеорологичните условия, той се втурва напред.

– Сигурно има нещо особено в крилете, – заинтересовано се обади Том.

– Орловото перо е проектирано по такъв начин, че да се стеснява към края, образувайки прорези. Те служат като амортисьори. Разчитайки на Божия Дух, ние ставаме като орли с амортисьори ….

– Какво? – ококори учудено очи Том.

– Нека обясня, – почеса се бащата по тила. – Когато по пътя ни се появи нещо, което се опитва да ни удари или дори да ни събори, да открадне радостта или мира ни, Светият Дух работи като амортисьор. Благодарение на Него ние не падаме, но оставаме на място и продължаваме да вървим напред. Ти и аз ставаме като орли, ако се надяваме на Господ и приемем в сърцата си корекциите, които Светият Дух прави в живота ни, за да не се отклоняваме от пътя си!

– Колко високо летят, – възкликна Том. – А какви ли им изглеждаме? Сигурно, като малки пълзящи буболечки.

– Орлите виждат пет пъти по-добре от хората, – обясни бащата. – На нас с теб Бог ни е дал духовни очи. Той ни изпълва със своето разбиране и милост в моменти, когато изглежда нормално да отговорим на грубостта с грубост.

– Тогава ние имаме по-добро зрение от орела, – засмя се Том, – защото сме в състояние, да видим нещо по-дълбоко и съкровено.

Бащата потупа сина си по гърба:

– Така е, прав си, – потвърди той.

Двамата седяха и наблюдаваха как орелът се рее във въздуха.

– Някои орли са способни да развият скорост до 320 километра в час, – продължи бащата разказа си за орлите. – Благодарение на уникалните си способности те виждат плячка, която е много далеч от тях, и се втурват към нея, за да я атакуват.

– И лети със същата скорост до плячката си?

– Не, на четири метра от целта, махането на крилата на орела действа като спирачка за намаляване на скоростта на полета. Това е необходимо, за да може да грабне плячка. По същия начин, ако имаме затруднения с хората около нас, идват моменти, когато трябва да кажем „стоп“ на себе си.

– За това „стоп“ не ми стана много ясно обясни ми, – помоли Том.

– Много просто. Всичко върви наред и изведнъж възниква сериозен проблем, който изисква твоето внимание. И в такъв момент трябва да се държиш като орлите, да спреш моментално. Необходимо е да натиснеш бутона за спиране навреме, за да предотвратиш конфликт или неприятно събитие. Господ ни е дал всичко необходимо, за да можем да направим точно това.

Време е да спрем и да освободим място за Господа и то не какво да е, а трона на собственото ни Аз.

След като позна Господа, Милена активно се включи в живота на църквата. Помагаше на всеки изпаднал в недоимък. Посещаваше болни и престарели хора.

Съчувстваше и плачеше с наранените. Радваше на всеки успех на другите. С други думи това сърце бе всецяло отдадено на Бога.

Един ден лекарят предупреди Милена:

– Има опасност да загубите зрението си.

Но това не я спря да помага на другите.

Когато ослепя нацяло, въпреки недъга, душата ѝ пееше. Това я вдъхнови и тя написа много възпламеняващи песни и химни за Божия прослава. В тях тя отразяваше своите търсения и мисли.

Всекидневно тя се питаше:

– Може ли светът да види в теб Исус?

След, което конкретизираше въпроса:

– Може ли светът да види в мен Исуса?

Така тя искаше да провери себе си, доколко е чисто свидетелството ѝ за Бога и колко е убедително то за околните.

Мислите ѝ се развиваха и по-нататък:

– Мога ли да се променя, ако не прекарвам насаме с Исуса? Живея ли толкова близко до Господа днес, че светът да види Неговото подобие в мен?

Милена осъзнаваше колко много всеки от нас е зает в този забързан свят, за това въпросите ѝ не спираха до тук:

– Заетостта ни пречи ли да показваме любовта на Исус?

– Наистина ли обичаме достатъчно тези, които са изгубени в калта на греха?

– Готови ли сме да протегнем ръка на всяка цена към погиващия свят?

Милена разбираше, че животът ни тук на земята е като една отворена книга.

– Когато другите ни гледат и слушат думите ни, това ще ги привлече ли към Господа или ще ги отблъсне?

Въпроси, въпроси, ….

Предайте всичко на Бога и направете живота си ценен за Неговото царство.

Нощта отдавна бе притихнала над земята. Гаснеха и последните светлини в прозорците. Студът намерил терен да се развихри, скова всичко и дъждът се превърна в сняг.

Методи лежеше в леглото, но не можеше да заспи. Спомените го връхлитаха един след друг.

Чу баща си как го съветваше:

– Преди да си легнеш благодари.

– За какво да благодаря, в последно време само неприятности, загуби и злополуки? – възпротиви се Методи.

Той чу отново спокойния глас на баща си:

– Благодари, че имаш дом, какво да ядеш, къде да легнеш, че имаш приятел …..

– Какво толкова, това на всеки се полага, – възрази Методи.

Неумолимият глас от спомените продължи:

– Благодари, че виждаш светлината, защото много са лишени от зрение и не я виждат. Благодарен бъди, че чуваш, за това са необходими здрави уши. Имаш два крака, с които ходиш, където искаш, но много са приковани към инвалидния стол или безжизнено лежат в кревата, вперили поглед в тавана.

– Животът е пълна бъркотия и не всичко става както го желая …… , – недоволството на Методи се превърна в мърморене.

– Спри и оцени това, което е сега и тук. И преди да затвориш очи и да потънеш в царството на сънищата кажи: „Благодаря ти , Боже!“

– Да, прав си. Всичко идва от Него, – тихо прошепна Методи. – Благодаря ти Господи!