Той извади изпод стъклото микроскопичен механизъм, освети го със лампа и като го гледаше внимателно през лупата, започна да работи с малък стоманен инструмент. След миг обаче се отпусна назад на стола си и закърши ръце с такъв ужасен вид, че от това дребните черти на лицето му станаха внушителни като на великан.
— Боже! Какво направих! — възкликна той. — Тази груба намеса! Тя ме обърка и замъгли съзнанието ми. Направих грешката, фаталната грешка, от която се страхувах от самото начало. Всичко отиде напразно, къртовският ми труд в продължение на месеци, целта на живота ми. С мене е свършено!
И той продължаваше да седи, вцепенен от отчаяние, докато лампата замъждука и творецът на прекрасното потъна в мрак.
Така се получава, че идеи, които съзряват във въображението и изглеждат прекрасни и неизмеримо ценни, в досег с практицизма се разбиват и унищожават. За твореца е необходимо да притежава силен характер, който е почти несъвместим с деликатността. Той трябва да съхранява вярата в себе си в скептичен свят, който го наранява с пълното си недоверие. Трябва да се опълчи срещу хората и да бъде единствен свой защитник както по отношение на дарбата си, така и спрямо целта, към която тя е насочена.
Когато най-после отново вдигна поглед към светлината, физиономията му бе студена, безчувствена и неизразимо променена. Животът трябва да се регулира като-механизъм с балансиращи тежести.
Настъпилата промяна бе напълно за добро. Наистина, сега той се отдаде на работата си с мрачна упоритост.
В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.
— Напълно се отказвам от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.
Бедни и нещастни човече! Това са белезите, че е престанал да мечтае. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът, който ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у него духът не бе умрял, нито отлитнал. Той просто спеше.
Въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с осъществяването му.
Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб.
Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове, докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава.
Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът оставя идеята на платното си недовършена.
Това буди у нас тъга. По-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа.

Много известна е защитата на адвоката Ф.Н.Плевако на собственичката на малка лавка. Тя била полуграмотна жена. Обвинили я, че е затворила лавката си 20 минути по-късно в навечерието на някакъв религиозен празник.
Заседанието по нейното дело било насрочено за 10 часа сутринта. Съдът влязъл със закъснение 10 минути. Всички били налице с изключение на защитника Плевако.
Председателят на съда наредил да потърсят Плевако. След 10 минути адвокатът, без да бърза, влязъл в залата, седнал на мястото на защитника и си отворил папката. Председателят на съда му направил забележка за закъснението.
Тогава Плевако извадил часовника си, погледнал го и казал:
– Но сега е единадесет часа и пет минути.
Председателят посочвайки часовника на стената казал:
– Не, 11 часа и 20 минути е.
Плевако попитал председателя:
– А вашият часовник колко показва?
Председателят погледнал часовника си и казал:
– Според моя е 11 часа и 15 минути.
Тогава Плевако се обърнал към прокурора и го попитал:
– А колко показва вашият часовник, господин прокурор?
Прокурорът явно искал да предизвика проблеми на защитника, затова с ехидна усмивка отговорил:
– Моят часовник показва 11 часа и 25 минути.
Той не знаел какъв капан му е заложил Плевако и как това негово изказване ще помогне много на защитата.
Съдебното разследване завършило много бързо. Свидетелите потвърдили, че обвиняемата е затворила лавката си 20 минути по-късно. Прокурорът поискал подсъдимата да бъде призната за виновна.
Думата била дадена на Плевако за защита. Речта му продължила само две минути. Той казал:
– Подсъдимата наистина е закъсняла с 20 минути. Но, господа съдебни заседатели, тя е стара жена, необразована и зле се справя с часовника. Ние с вас сме грамотни и интелигентни, а как стоят нещата с нашите часовниците? Когато часовникът на стената показва 11 часа и 20 минути, часовника на председателят показва 11 часа и 15 минути, а на прокурора – 11 часа и 25 минути. Навярно най-точен е часовникът на господин прокурора. Това означава, че часовникът ми е изостанал с 20 минути и аз  съм закъснял с 20 минути. Винаги съм смятал, че часовникът ми е точен.
Така че, как можем да искаме от една полуграмотна търговка да има точен часовник и отлично да го познава, когато ние не  можем да бъдем прицизни в отчитане на времето?
Съдебните заседатели се съвещавали една минута и оправдали подсъдимата.

Някой си Евал се учил при Протагор. Те сключили договор, в който се казвало, че ученика трябва да заплати обучението на учителя си, ако спечели първото си дело в съда. И обратно, ако го загуби отпада споразумението за плащане.
Свършвайки обучението си Етвал не бързал да се включи в някое съдебно дело. На Протагор му омръзнало да чака Етвал и го дал под съд. Своето искане той аргументирал така: „Каквото и решение да вземе съда, Етвал трябва да ми плати. Ако спечели, трябва да ми заплати според договора, ако загуби, то ще плати съгласно решението на съда“.
На това Етвал отговорил: „Ако спечеля, съда ще ме освободи от необходимостта да платя. Ако решението на съда не е в моя полза, то аз съм загубил първото си дело и няма да плащам по силата на нашия договор“.
Този парадокс се отнася към неразрешимите спорове. Защо?
Според мен парадокса възниква, поради недостатъчно уточнение на договора. Ако в договора е казано, че Етвал трябва да загуби или спечели в качеството си на защитник, тогава претенциите на Протагор биха били обосновани и не би се стигнало до процес. В случая Етвал е бил обвиняем и иска на Протагор се явява странен.