Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

Хари се забавляваше страхотно. Гледаше на телефона си една интересна за него реклама.

Изведнъж тя бе прекъсната от мобилната игра „Тетрис“.

– Бях на средата на рекламата, когато се появи този глупав малък екран и ме накара да играя „Тетрис“, – оплака се Хари.

Той се опита да да го скрие, но всичко което успя да направи бе да изпусне едно малко блокче на грешното място.

Тотално обърка настройката си.

Когато най- накрая успя да спре играта, извика отчаяно:

– Пропуснах най-важната част от рекламата. Каква загуба на време!

Този проблем се повтаряше отново и отново с почти всяка мобилна игра, която някога бе играл.

– Това е ужасно, – възмущаваше се Хари,- някой трябва да вразуми тези разработчиците.

По-късно Хари съвсем се разстрои, като разбра, че е изчерпал рекламите от безплатната версия и ще трябва да плаща, за да не бъде прекъсван от „Тетрис“ или някоя друга игра.

Петър и Даниела катастрофираха. На тях им се размина, но почина пет годишната им дъщеря, която пътуваше с тях в колата.

Мъката, болката и чувството за вина можеше всецяло да ги погълне.

Техни приятели се стараеха да ги утешават и насърчават, но загубата бе необратима.

Димо наскоро бе загубил сина си също в автомобилна катастрофа.

Той видя опечалените лица на Петър и Даниела, приближи се към тях и каза:

– Бъдещето с дъщеря ви, ще бъде много по-велико от миналото с нея.

Това даде сила на опечалените родители.

Смъртта сякаш отнема всичко.

Те няма да видят как дъщеря им тръгва на училище, постъпва в университет, жени се и има деца.

Всичките им мечти бяха погребани, но на небето те ще се сбъднат, защото Бог е обещал „възстановяване на всички неща“.

Нека това обещание ви промени относно униние, скръб и раздяла.

Тони и синът му Васко обичаха заедно да гледат баскетбол. Любимият им отбор имаше турнирен мач и двамата бяха много развълнувани.

Поради заетост, Васко не можа на живо да гледа двубоя с баща си.

Тони проследи целият мач. Той видя как отборът бе на крачка от победата. Имаше четиринадесет точки преднина към края на мача, когато другият отбор стопи разликата чрез няколко три точкови удара.

В крайна сметка любимият им отбор загуби с две точки.

Вечерта Васко реши да изгледа записът на мача.

Тони бе готов да изкрещи на сина си:

„Спри го! Дори не трябваше да го включваш“.

Бащата искаше да предпази сина си от разочарованието, но въпреки всичко му позволи да премине през болката, като реши в себе си:

– Когато нашит любим отбор извоюва титлата, ще бъдем още по щастливи, защото сме преминали през този момент на страдание.

Загубите не трябва да влияят по никакъв начин на живота ни.

Всеки би искал да избегне страданието и болката, но чрез тях се променяме.

Все пак надеждата е точно затова, да се взрем в бездната и да не се отчайваме.

Сякаш изпадаме в дълбините на ада, но осъзнаваме, че дори там Божията ръка ще ни води.

Пред Стоян вървяха баща и десетгодишно момиче. Той забеляза как от детето се изплъзна и се търкулна на земята карта.

– Сигурно ще забележат, че я няма, – каза си Стоян. – И без това закъснявам за работа. Да се оправят сами.

Бащата и момичето продължаваха да вървят без да забележат загубата.

Съвестта на Стоян надделя и той се върна до падналата карта. Тя бе предплатена за автобус.

Той ги настигна и им даде картата.

Те възторжено му благодариха.

Стоян се почувства удовлетворен.

– Направих толкова малко, а се чувствам невероятно добре, – каза си Стоян.

Човешкото тяло произвежда химикали, които подобряват настроението ни, когато сме мили с другите.

Създадени сме да се чувстваме удовлетворени, когато правим добро!

Не е нужно да правим страхотни неща през цялото време.

Ако направим нещо малко, за да помогнем на другите в ежедневния им живот, ние получаваме като наградата удовлетворение.

И това не е всичко. По този начин угаждаме на Бог, като правим точно това, което Той ни е накарал да извършим.

Това не е изненадващо. Ние сме създадени от добър Бог, който ни е направил да бъдем като Него.