Младеж се оплаква:

– Докторе, аз не съм стар. Само на 22 години съм. Моите приятели ходят по заведения и там стоят до сутринта. Какво не е наред с мен?

– Всичко ти е наред, – засмя се докторът. – Просто имаш повече разум, а на приятелите ти той недостига, но най-страшното е, че те не разбират това.

Двойка от Каролина живяла заедно 59 години. Възрастните хора прекарали последните си няколко дни, като се държали за ръце, лежейки в едно болнично заведение. Те умрели с разлика от няколко часа.

За тях е било естествено да бъдат заедно и да се държат за ръце. Те невероятно много ценели любовта си един към друг.

80 годишната Маргарет е страдала от рак, а 84 годишният ѝ съпруг Дон не можел да диша поради фиброза на белите дробове и двустранна пневмония.

Първоначално лежали в болницата в различни отделения, но за тях това било мъчително, защото не можели да се виждат.

Роднините им убедили болничния персонал да ги сложат заедно в една стая.

Благодарение на усилията на лекарите възрастните хора са поживели още няколко месеца.

Маргарет умряла в 8 часа сутринта, а Дон в 17 часа на същия ден.

Двама попийнали мъже седят на масата в едно заведението и опитват да разговарят чрез загубилите си контрола езици.

– Знаеш ли, кой е най-големия подвиг на един истинския мъж? – пита единият.

Другия прави жалък опит да се почеше по главата, но това не му помага особено и се втренчва любопитно в задалия въпроса.

– Това е, – тържествуващо казва първият, – по пантофи на бос крак, да отидеш за хляб и след седмица да се върнеш, като през това време си бил някъде на екскурзия….

Вървеше човек из града. Какво ли няма в него?!

Мина край магазина „Егоист“…..

След това край кафене „Лакомник“ ……

Следваше развлекателен център „Свят на страстите“ …..

И накрая църквата.

Ако човек се бе отклонил някъде по пътя в толкова примамливите заведения, дали изобщо щеше да достигне до църквата?

Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..