На Донка Милчева много ѝ допадаше спешното отделение. Нямаше престава защо е така, но след родилното, то бе любимото ѝ отделение.

Тук бе различно всеки ден. Непрекъснато  се случваше нещо. От време на време Донка се сблъскваше с ужасни случаи като жертви на тежки катастрофи, инфаркти, травмиращи инциденти, изгаряния, токови удари, но през повечето време работата бе рутинна.

Дейността ѝ в спешното отделение я сближаваше с колегите. Споделяха си много неща. Понякога бяха под огромно напрежение, но тук е много по-различен светът от този навън. В отделението се създаваха трайни и здрави приятелства.

Най-важното нещо за Донка бе:

– Да помагам на хората да се почувствуват по-добре, да допринасям за доброто им състояние, – както веднъж бе заявила, когато я попитаха: „Какво правиш тук?“.

Нали именно за това бе записала медицина.

Спешното отделение ѝ носеше голямо удовлетворение. Не искаше да се премести в дерматологията, където ѝ предлагаха.

Беше заявила на шефа си:

– След завършването на практиката, искам да остана тук в спешното.

– Да, но тук няма да изкараш много пари, – беше ѝ казал той.

– Парите не са най-важното нещо в живота, – каза му решително Донка.

– Кажи го на жена ми, – засмя се той и тръгна към следващата стая.

Тя не знаеше кога шефа ѝ ще се усмихне или намръщи, но пък много я подкрепяше, хвалеше добрата ѝ работа, но не се колебаеше да ѝ направи забележки, ако сгрешеше.

Когато обърка сиптомите на исхемичната болест на сърцето, той я успокои и ѝ каза:

– И аз като по-млад допуснах същата грешка.

Веднъж, когато я откри разплакана в стаята за почивка, я потупа по рамото и каза:

– Не забравяй, че всички правят грешки, само че лекарите покриват своите. Избърши очите си и да вървим да видим как е жената, защото след малко трябва да поговорим и с противния ѝ съпруг.

Ако не останеше тук, щеше да се насочи към гинекологията, тази специалност я привличаше много отдавна.

Татяна Самойлова трябвало в едно представление да изпее тъжна песен за провалена любов.
През цялото време все нещо не се харесвало на режисьора в изпълнението ѝ. Той отново и отново спирал репетицията и казвал своите забележки.
Всичко това натегнало обстановката, самият режисьор като ли, че сам не знаел какво иска.
– Но, скъпа, моля ви, – молел режисьорът артиската. – Това е драма, нещастна любов. Изпейте я с чувство на дълбока мъка! Във вашият живот нима не е имало любов? Никога ли не сте се влюбвали?
– Да, – казала артиската, – влюбвала съм се, но тогава не беше нужно да пея.

Веднъж между група ученици се разгорял спор:

„Полезно ли е да се чете?“

Едни смятали, че четенето е загуба на време, а други не били съгласни с тях.

Тогава решили да отидат при учителя си, за да разберат какво мисли той по въпроса.

– Случвало ли ви се е да откриете в празните полета на книга забележки, които са се оказали много по съдържателни от самата книга? – попитал учителят.

Учениците потвърдили, като леко кимнали с глава.

– Животът, – казал учителят, – е една от тези книги.

Eдин изкусен художник нарисувал картини и ги предложил на зрителите за оценка. Повечето от картините му се харесвали, част от тях били оценени високо.
Само един обущар видял неточност в една от тях. Ставало въпрос за точност в изобразяване на чифт обувки.
Художникът се вслушал в забележките на обущаря и бързо поправил картината.
Обущаря до толкова се възгордял, че казал:
– Пищяла е неудачно нарисуван, а коляното и целия крак като цяло е много лошо изобразен…
Същото може да се каже и за нас. Правейки нещо добре, ние започваме да преценяваме и онова, от което почти нищо не разбираме