Днес Петър бе настроен философски:

– Начинът, по който реагираме на обстоятелствата в живота, разкрива какви сме. Дали сме с Бога или действаме по своя приумица.

– Да бе, – възпротиви се Христо, – Заседнал съм в задънено положение. Ям един и същи обяд почти всеки ден. Връзките ми обикновено ме съсипват повече, отколкото ме изграждат. И трябва да вярвам, че това е добро и че това е дар от Бога?

– Ако сме в Христос, имаме увереност в Божия съвършен разгръщат се план.

– Стига, – възмути се Христо, – Аз си имам собствена цел в живота, не ми трябва Божията.

– Твоята цел не е „просто“ да караш кола, да упражняваш еди каква си професия или да имаш семейство и деца, – каза Петър съвсем спокойно.

– Какво означава „просто“?

– Една професия никога не е предназначена само за плащане на сметките, хобитата за забавление и приятно прекарване на времето. Това, което възприемаме с очите и ушите си не служи за отвличане на вниманието ни от ежедневния стрес и натоварване.

– А какво тогава?

– Всичко, което правим, е възможност да почетем Бог, да станем повече като Неговия Син и да насочваме другите към Него.

Христо махна недоволно с ръка, а Петър продължи:

– Когато изгубим това от поглед, дори най-удовлетворяващите моменти от живота ще ни оставят да се чувстваме празни, а най-лошите моменти ще ни накарат да поставим под съмнение Неговото присъствие или доброта.

– Да, но понякога оставаме в същата ситуация, няма никаква промяна, Въпреки желанието ни, – реагира бурно Христо. – Какво значение има тук Бог?

– Той може да сметне за уместно да ни остави в същата ситуация, в която сме били от години, но никога няма да ни остави сами в нея.

– Но аз искам да ми помогне да изляза от нея, а не да ме придружава, – възкликна Христо.

– Запомни едно, – наблегна Петър, – всичките обстоятелства, от най-високото до най-ниското от паденията ни, са инструменти на Божествената милост, които Бог използва, за да изпълни Своята вечна цел. За това, вместо да роптаеш, довери Му се и започни да му служиш от днес нататък.

Това бе малко градче в планината. Тук хората се забавляваха по различни начини.

Едни караха ски през зимния сезон. Други правеха туристически походи до известни местности, скали или пещери.

Колоезденето бе на почит, нямаше човек, който да не кара колело, дори нагоре по баира.

Имаше и такива, които ходеха до планинското езерце, само за да хвърлят камък и да гледат образувалите се вълни.

Навсякъде, където се забавляваха имаше смях и усмивки.

Веднъж малката Юлия изненада родителите си със следното изказване:

– Мисля, че Исус обича смеха, защото ние обичаме да се веселим и усмихваме.

Атанас и Даниела се спогледаха. До сега не си бяха задавали подобни въпроси, но това което дъщеричката им каза, ги накара да се замислят.

След дълго мълчание Атанас обяви:

– Навярно Исус обича забавленията, защото ние обичаме да правим това, а нали сме създадени по Негов образ и подобие.

– Някои хора се чувстват виновни, че се забавляват, че се шегуват или се наслаждават на живота, – отбеляза Даниела.

– Нима Бог е безчувствен и чака само да направим нещо лошо и да ни се нахвърли? – ококори очи Юлия, като се задъхваше. – Трябва ли да бъдем сериозни през цялото време?

– Това противоречи на истината, че Той е любящ и пълен със състрадание, – плесни с ръце Даниела. – Вижте радостта, която блика от бебета и децата. Те са вложени от Бог.

– Когато имаме свободно време и пълним с радост резервоарите си, трябва ли да се смятаме за виновни? – повдигна вежди Атанас. – Нима смятате, че Той не иска да сме щастливи?

– Когато погъделичкам някое розово бебе и то се усмихне, толкова много му се радвам, – отбеляза Даниела.

– А как си реагирала, когато си видяла как малко дете храни малко животинче? – попита Атанас.

– С умиление. Понякога дори очите ми се пълнят със сълзи от радост, – усмихна се Даниела.

– Бог изпитва същото към нас, – заяви Атанас. – Исус се радва, когато отделяме време за почивка, релаксираме, ….., но не злоупотребяваме със свободата, която ни е дал.

Юлия и Даниела бяха напълно съгласни с това.

„Все пак ще напълни устата ти със смях и устните ти с възклицание“.

Днес изпече слънце. Е, имаше някое и друго облаче, но те не помрачиха общата картината.

Цено и Жеко се бяха спрели на сянка и разговаряха.

– Примамка и измама, – горещеше се Цено. – Това е чудесна тактика, нали?

– Така е, – съгласи се Жеко. – Изкушаваме се и се подмамваме от обещанието за забавление, удоволствие и спокойствие.

– Всичко, което може да ни предложи този свят, е синтетична, изкуствена, фалшива версия на истинското, – наблегна Цено.

– Но това не отменя и не омаловажава влиянието, което може да има върху нас пристрастяването, – отбеляза Жеко.

– Знанието има стойност само ако върви с действие, – плесна с ръце Цено.

– За това, – напери се Жеко, – не трябва да бъдем ръководени от критериите на този свят ….

– А да се променяме, като непрекъснато обновяваме ума си, – прекъсна го Цено.

– За да сме способни, – размаха ръце Жеко, – да разпознаваме какво желае Бог, кое е добро, угодно и съвършено Нему.

– Когато обновяваме ума си, ние се преобразяваме – възторжено възкликна Цено – и се научаваме как да се справяме с живота и най-вече това, което ни поднася той.

– Трябва да познаваме Божието Слово и любовта, която Бог има към нас, за да разпознаваме измамника веднага, – заключи Жеко.

Може би щяха още да си говорят, но решиха, че силно препича и си тръгнаха.

Тя бе малка пчела. Викаха ѝ Дори.

Тя не искаше да работи и негодуваше постоянно, когато я подканяха да свърши нещо.

– Животът трябва да бъде безгрижен и весел, – казваше Дори на всички.

– Но всички се трудят, – казваха ѝ останалите пчели.

– Ето вижте, – сочеше Дори една или друга буболечка. – Пеперудите безгрижно размахват криле си. Щурците весело си свирят и нищо не ги притеснява. Другите тичат насам натам, без някой да ги кара нещо да правят. Защо тогава трябва да събирам нектар и да го нося в кошера?

Един ден Дори избяга и се отдаде на приключения.

Срещна мравката, която носеше товар много по-голям от нея.

– Защо мъкнеш това тежко нещо? – попита я изненадана Дори.

– А зимата какво ще ям? – отговори с въпрос мравката.

Дори продължи пътя си навътре в гората.

Там срещна бръмбар, който ѝ обясни:

– Ако не се трудя семейството ми ще гладува.

Край реката Дори видя водно конче, което просто си летеше.

– Ето, това е, – примря от възторг Дори. – Летиш си и не те е грижа за нищо.

Когато водното конче я чу, сподели:

– Аз също работя, но намирам време и за забавление.

Дори се стъписа:

– И какво излиза? – каза тя на себе си. – Да се работи е необходимо и важно.

Тя се върна в кошера и заедно с другите пчели започна да събира цветен прашец.

Понякога изглеждаше, сякаш само обикаляше около ароматните цветя, но тя работеше, а работата ѝ носеше радост.

Времето беше хубаво. Слънцето грееше ярко и измъкваше хората навън, но за Гриша това не важеше. Той имаше други планове.

Днес бе решил да разгледа новооткритата библиотека в приземния етаж на новото читалище. С бодра крачка Гриша се отправи натам.

В приземния етаж бе приятно. Всичко светеше. Обстановката бе приятна и привличаше.

Изведнъж нещо падна отгоре върху тавана и разтърси помещението. Няколко минути по-късно това се случи отново.

– Какво става? – попита изненадано Гриша.

Развълнуваният библиотекар обясни:

– Тренировъчната зала за вдигане на тежести се намира точно над библиотеката. И всеки път, когато някой изтърве или освободи тежестите, се чува такъв грохот.

– Вярвам, – смутено каза Гриша, – че архитектите и дизайнерите добре са планирали нещата на тази нова сграда, но са допуснали малка грешка. Трябвало е да поставят библиотеката далеч от всякакви шумове.

– В живота си често грешим, – тъжно сподели библиотекарят. – Не вземаме под внимание някои съображения за сигурност. За това могат да ни се случат такива изненади.

– Разбирам, – поклати глава Гриша, – планирането не винаги помага да се избегнат редица проблеми, като натиск за съкратени срокове, бързо изпълнение на плановете, несъобразяване при подреждането на отделните развлечения и забавления…..

– Дори и най-добрата начертана насока в ръководенето, не може да премахнат неприятностите в живота, – тежко въздъхна библиотекарят.

– С Божия помощ, – усмихна се Гриша, – можем да да се намери баланс между разумното осъществяване на планове за бъдещето и отговорите на по-късно възникналите трудности.

– Нима Бог би искал да имаме неприятности в работата си? – попита озадачен библиотекарят.

– Той ги използва, за да развие търпение у нас и да ни приближи до Себе Си, – каза Гриша и добави. – В сърцето на човека има много планове, но тези на Господа надделяват.

– Това означава ли, че ако представим нашите цели и надежди за бъдещето …..

– …. на Господа, Той ще ни покаже какво иска да постигне в и чрез нас, – бързо допълни Гриша.

Отново се чу трясък откъм тавана, но двамата не му обърнаха внимание. Всеки от тях се бе вглъбил в мислите си и разсъждаваше върху току що проведения разговор.