Всички хвалеха Петър Попов. Той беше добър адвокат. Често го използваха позабогатели в последно време хора и такива, които не знаеха парите си. В замяна на това джобовете на Попов бяха пълни и той не можеше да се оплаче от живота.

Благодарение на Петър и най-големият престъпник успяваше да измъкне от лапите на правосъдието, а невинно наклеветените страдаха заради него.

С човек, който не можеше да му предложи пачка банкноти, Петър не разговаряше.

– Какво като е невинен? Има съд да го оправдае, – надменно вдигаше глава адвокатът.

С безпарични хора Попов не си цапаше ръцете.

Една вечер Петър си легна и се събуди пред райските врати.

– Какво стана? – уплашен подскочи адвокатът. – Къде съм?

Пред голямата врата седеше белобрадо старче и прелистваше една дебела книга. По едно време то вдигна  глава, погледна Петър и каза:

– Виждате ли, господине, вие сте умрели ….

– Не може да бъде! – скочи нервно Попов. – Аз съм съвсем млад. Освен това скоро бях на преглед при лекаря си и той ми обясни, че няма от какво да се страхувам, всичко при мен било отлично.

– При нас нещата се преценяват по друг начин, – спокойно отвърна старчето.

– И какъв е той? – макар и притеснен попита Попов, който бе готов да чуе и най-лошото.

– Тук изчисляваме всички отработени часове, за които сте таксували клиентите си. Оказа се, че вече сте на осемдесет и осем години …..

Изведнъж Попов се събуди целия облян в пот.

– Слава Богу, че това е само сън, – прошепна все още треперещ Петър. – Имам време да поправя нещата, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Владо бе добър градинар. Той обичаше много цветята и полагаше големи грижи за тях. Затова в градината му няма да видиш нито един омърлушен или увехнал цвят. Красота и невероятен аромат присъстват сред цветята му постоянно.

Един ден Данчо, един от най-добрите му приятели, го попита:

– На какво повече би се ядосал: на плевелите в нивата или на вредното растение в лехите на любимите ти цветя?

– Очевидно, бих гледал накриво неканеният гост в лехата, защото той задушава цветята и унищожава делото на ръцете ми, – бързо отговори Владо.

– По същият начин, но много повече Бог ненавижда греха в живота на християнина, – поклати глава Данчо.

– Разбирам Го напълно, та нали ние сме Неговото лозе, – добави Владо. – Той ни е помогнал да се отърсим от всичко лошо и ни е дал възможност и средства да се стремим към добро.

– Най-прекрасното от всичко това е, – щастлива усмивка заля лицето на Данчо, – че Господ ни обича с вечна любов и ни смята за праведни поради вярата ни в Христос и Неговото дело на кръста.

– Не ми се иска, – тихо каза Владо, – плевелите, появили се в резултат от греха в живота ми, да задушават Неговото славно присъствие и сила.

– За това по-добре е, всеки ден да Го питаме какво трябва да отстраним от битието си, за да остане у нас това, което е чисто, свято и праведно.

Бай Васил бе известен в града кундурджия. Ще попитате:

– Що за професия е това?

Ако ви трябват чепици, т.е. обуща трябва да намерите обущар или кундурджия, за да ви ги изработи. Въпреки че днес обущарите поправят, а не правят обувките, които купуваме от магазина. Май тази професия е на изчезване?!

Та думата ми бе за бай Васил. Оправен човек бе. Уважаваха го не само за майсторлъка му, но и за мъдростта му.

От няколко дена на площада идваше Марин Петльов, спираше хората и се опитваше да ги поучава на това или онова. Даваше им умни съвети, все едно притежаваше голям опит.

Бай Васил много добре познаваше този млад мъж. Той нямаше нищо против това, което младежът казваше, но го дразнеше едно, че говори и поучава за неща, които може би само бе прочел от книгите или бе чул от някой, а животът му съвсем друго говореше.

Един ден кундурджията не се стърпя и попита:

– Марине, ти изпълняваш ли всичко това, на което учиш хората?

Младият мъж се позасмя и хитро погледна бай Васил:

– Не! А нужно ли е това?!

– Че как така? – възмути се кундурджията. – В противен случай ти ги мамиш.

– Ех и ти бай Василе, – въздъхна дълбоко Марин. – Нима ти носиш всички кундури, които си направил.

Старецът вдигна възмутена ръце:

– Каква младеж! Боже, опази ни!

Слънцето грееше и излъчваше топлина, макар че бяхме още януари.

Днешния ден бе почивен, но в душата на Захари Спасов се таеше напрежение. Той бе излязъл да се разсее и поразвлече.

В парка срещна приятеля си Григор Смеянов.

– В какво време живеем само, – въздъхна тежко Захари. – Нервите ни са изпънати, като струни на музикален инструмент, до край и всеки момент могат да се скъсат.

– Откакто изобретиха електронните часовници много неща се измениха, – скептично додаде Григор.

– Че какво ни пречат часовниците? – попита Захари.

– Сега ние отделяме много време на умните си часовници, смартфоните и лаптопите си. Темпът на животът ни е станал по-бърз. Даже нашето „спокойно“ ходене се ускорява, – поясни Григор.

– Това е вярно особено за градовете, – съгласи се Захари, – а това оказва негативно влияние на здравето ни.

– Знаеш ли, – Григор вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – един професор бе казал, че ние се движим бързо и все по-бързо. И отношенията помежду ни са такива. Това енергично движение ни кара да мислим, че всичко може да стане веднага, на момента.

– Може ли изобщо да се контролира времето? – попита изпълнен със съмнение Захари.

– Тайната за управлението на продължителността за извършване на нещо, не се състои в това да се забързват нещата или да се забавят, – загадъчно се усмихна Григор.

– Тогава в какво? – очите на Захари искряха от любопитство.

– Единствено в пребъдването в Бога.

– Какво означава това? – недоумяваше Захари.

– Това е да прекараш повече време с Господа, – обясни Григор. – Този, Който ни е формирал, знае нашите цели и планове, най-добре може да ни упъти към най-добрият вариант.

– Тогава какво да правим? – Захари повдигна отчаяно рамене.

– Нашето време на земята не е вечно. И все пак ние можем да го управляваме разумно, не от гледна точка на часовника, но като даваме всеки ден на Бога. С Него ще бъдем навреме, сега и завинаги. Така и Моисей ни съветва да се обърнем с молба към Господа: „Научи ни да броим дните си, че да си придобием мъдро сърце“.

Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:

– Видях змия с две глави!

– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.

Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:

– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.

Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.

Баща му въздъхна тежко и каза:

– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.

– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …

Бабата пак се обади:

– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.

– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.

– Как така? – попита изумен Михо.

– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.