Двама приятели разговаряли. Единият настойчиво твърдял:
– Аз трябва непременно да скоча в тази пропаст.
– Но защо ще го правиш? – опитвал се да го спре другият, поразен от неочакваното му решение. – Ти ще се убиеш!
– Първо, там на дъното на пропастта има зелена трева, аз ще мога да развъждам животни. Освен това там има прекрасна гора, така че ще си построя дом. А освен това там има ручей, ще направя градина и ще отглеждам плодове и зеленчуци. Няма какво повече да чакам, скачам! Другият се опитал да го задържи, но той се откъснал от ръцете му и с радостен вик скочил в пропастта.
Дом така и не построил …..

През 1950 г., в чест на едно детско парти за по-големи ученици в едно от училищата на Сапоро, били направени шест снежни фигури на животни.

Това направило голямо впечатление на минаващите от там.

Гледайки как се изработват тези фигури, жителите на града решили да направят това традиция.

Така всяка година в началото на февруари започнали да строят фигури от сняг и лед.

Първоначално празникът бил известен само на японците, но след 11-те Зимни Олимпийски игри през 1972 г. този фестивал в Сапоро придобил световна известност.

Веднъж беседвали отшелник и търговец. Търговецът твърдял:
– Благодарение на богатството, аз съм избавен от неоходимостта и мога да се отдам на желанията и вкусовете си.
– Как така! – възкликнал отшелникът. – Днес, когато избираше място за караваната си, кое беше важно за теб, красотата на местността или по-добра храна за животните
– Разбира се, изобилието от трева реши моя избор, – казал търговецът.
– И какво излиза? Дори  и да си богат, ти живееш така, че на животните да им бъде по вкуса, – засмял се отшелникът.

В гъста гора живеели двама души. След единият от тях, когато ходел тихо из гората и събирал ягоди и други плодове, всички животни, което било край него, както кучето бягали около него, а тези които били по-малки катерици, белки, зайци, таралежи се захващали със зъби и нокти в неговите овехтели дрехи и закривали очи от удоволствие.
Другият и хляб в гората не носел, за да храни животните и да им говори ласкаво. Животните не отивали при него и със страх поглеждали към него скрити зад дърветата.
– Какво е това братко? – сърдел се този християнин.  – Лошо не им правя, а те не идват при мен, както при теб!
– А ти какво си мислиш за тях, когато не идват при теб?
– Мисля, че са неблагодарни! Храня ги, от залъка си отделям, а те въпреки това не ме обичат!
– Не можеш да накараш никого да те обича заради подаръците, които им носиш. Можеш да скриеш лошите си постъпки от децата и зверовете, но лошите мисли не. Те виждат всичко.
Светлина огрява църквата независимо дали има хора там или не. Така и хората трябва да правят добро, без да мислят дали някой ги гледа или не.
Не казвай нищо, когато показваш милост, но не мълчи, когато ти правят добро.

Патагонците са обитавали най-южните части на Америка.
Те закрепвали два камъка в двата края на едно въже. Всеки бил въоръжен с това просто оръжие. когато искали да хванат някой враг или животно.
Хвърляли единият камък в целта и веднага го издърпвали обратно, за да са готови да ударят втори път, ако се наложи.
А ако искали да хванат животното живо, без да го наранят, хвърляли умело единия край, който се замотавал около врата на плячката. После хвърляли и другия камък, чиято цел била да спре животното да не избяга.
Така се получавал капан от който животното не можело да се избяга и ставало плячка на човека.