Днес Тимотей имаше необичайна среща. Както се разхождаше, се натъкна на овчар с много животни.

– Колко овце и кози имаш? – попита Тимотей.

– Две хиляди. Имам най-голямото стадо в този район, – похвали се овчарят. – Все още познавам всяко едно от тях. Те са ми като семейство.

– Те са толкова много – изненада се Тимотей – и познаваш всяко едно от тях?

– Всеки ден съм със стадото. Ние сме здраво свързани. …. Това не е бизнес.

– Губил ли си овца или коза? – поинтересува се Тимотей.

– Да, но винаги съм търсил изгубените, докато не ги намеря — живи или мъртви. Има само една овца, която не можах да намеря и до днес се притеснявам за нея, – сподели с болка овчарят.

Тимотей бе пастир в една малка църква. След разговора с овчаря сериозно се замисли:

– Дали наистина съм бил толкова загрижен за повереното ми стадо? Колко е хубаво, когато радостното провъзгласявам добрата Вест, но когато загубя някоя овца се разочаровам и дълбоко скърбя.

Има много мъже и жени, които носят бремето за тези, които са се върнали в света, но най-тежко е на пастира.

Църквата трябва да расте, но първата грижа е да не се загубят овцете, които са влезли вече в Божията кошара.

Ели бе решила да се разкара днес в зоологическата градина. Дали защото бе прохладно или искаше отново да види някои животни, това не знам.

По едно време тя спря да си почине при ленивците. Един от тях висеше с главата надолу. Беше напълно неподвижен.

– Изглежда доволен, – каза си Ели и въздъхна.

Ели имаше здравословни проблеми. Тя прекарваше дълго време в една и съща поза на работното си място.

– Не искам да съм ограничена, – продължи на глас Ели. – До кога ще се чувствам толкова слаба?

Изведнъж ленивецът, които тя наблюдаваше, протегна едната си ръка и се хвана за близкия клон.

– Вероятно имам нужда от повече мускулна сила или по-добре свръхестествена сила.

Подобно на ленивеца, нашите ежедневия често изискват бавни стъпки и продължителни периоди на привидна тишина.

Когато разчитаме на непроменливия характер на Бог, можем да се облегнем на Неговата сила, без значение какъв план и скорост Той определя, че са подходящи за нас.

Въпреки че може да продължим да се борим със страданията или с „безкрайното“ чакането, Бог е с нас.

Дори когато не се чувстваме силни, Той ще ни помогне да развием необходимите мускули.

Кочияшът бе се натряскал пак. Той вдигаше камшика и яростно удряше по конете.

Животните страдаха, но ако можеше този човек да чуе какво казваха, щеше да изтрезнее.

– Защо ни удряш така силно? – викаше един от конете. – Защото така ти хареса?

– Ние караме файтона редовно, – добавяше друг, – а ти седиш тук насила, за да изкараш нещо и да го изпиеш след това. Затова се държиш така грубо с нас.

– Не ние, а ти си виновен сам за живота си, – ядосваше се трети и заканително разтърсваше глава. – Тебе трябва да набият, за да се вразумиш.

Слънцето се прокрадваше плахо между пухкавите облаци, но накрая надделя и се усмихна щедро.

Вчера валя изобилно, беше нужно, земята бе жадна.

Имаше светкавици и гръмотевици, но поне нямаше поражения върху хора, животни, сгради и имущество.

Димитър бе седнал на малко трикрако столче пред дома си и приказваше с внука си Митко.

– Кое е най-ценното ти притежание? – попита стареца.

– Имам много неща, които ми харесват, – отговори бързо Митко.

– Не, аз имам друго предвид, – потърка носа си Димитър – Например, като къща, за която си работил цял живот, снимка направена в специален момент за теб или ценен подарък от твой приятел.

– Е, дядо, чак пък толкова, – засмя се Митко.

– Стойността, която приписваме на нещата е преплетена с нашите емоции, – започна поучително старецът, – но начина, по който ги използваме, разкрива какво най-много ценим и кои са истинските ни приоритети.

– Добре го каза, – отбеляза Митко, – но младите като мен рядко се замислят над това. В повечето случаи действаме спонтанно.

– Май няма да се разберем с теб днес, – усмихна се Димитър. – Добре, ти щедър ли си?

– О, – възкликна Митко, – толкова пъти съм давал назаем пари на приятели и не съм ги търси след това.

– Не говоря само за финанси, – някак докачливо реагира старецът. – Виж, смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Той знае, че никога няма да можем да Му се отплатим, но без колебание даде Сина Си за нас.

– Искаш да кажеш, че щедростта е доброволно предлагане, на това, което имаме, за да може някой да процъфтява, дори ако това ни причинява болка? – Митко изумен погледна дядо си.

– Да живеем щедро означава просто да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал. Когато Му позволим да дава чрез нас и Го почитаме с даването си, това ни приближава към Него.

– Трудно е това, – наведе глава Димитър. – Не всеки би се съгласил да го направи.

– Щедростта изтича от благодарно и доверчиво сърце, – наблегна Димитър. – И когато се довериш на Бог с това, което имаш, Той ще ти повери повече.

Този път Митко само въздъхна, а дядо му продължи:

– Практикуването на щедрост, ще ти напомня, че ти не можеш да контролираш нещата, но познаваш Този, Който има такава възможност.

– Така е, но …

Димитър посъветва внука си:

– Опитай се да намериш място, където можеш да вложиш това, което имаш, – а след това прибави, – Започни с малко. Просто започни.

Животните взеха да пестят редовно. Започнаха да се лишават дори от храна. Тежко и трудно им беше, но накрая си купиха телевизор.

– Ех, – въздъхна таралежът, – сега целият свят е пред нас.

Мина се време, еуфорията отстъпи назад. Започнаха да се обаждат стомасите на горските обитатели.

– Храна, храна – закрещяха, заскърцаха със зъби животните.

Проточиха се дълги спорове, но това, което би задоволило физическите им тела отсъстваше.

За да се избегнат сълзи и оплаквания, решиха:

– Който си ги позволи, да бъде наказан.

А мечката се закани:
– Само да чуя някой да казва, че сме мързеливи, аз ще се разправям с него.

И от храсталаците, дърветата и всяко кътче на гората се събираха всякакви животни и по цял ден и цяла нощ гледаха телевизия.

Никой вече не събираше плодове, гъби, корени, ….

Нямаше танци, игри, песни, ….

Всички зверове без изключение се бяха погребали в синия екран.

Имаше безкрайни сериали за гъбите, корените, билките…. От екрана се чуваха песни, смехове…..

А животните седяха пред екрана и всичко жадно поглъщаха.

Чудо на чудесата. Да предпочетеш фалшивото пред естественото.