Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.

Жената седеше на стълбите и плачеше. Андрей мислеше да я подмине и да се качи в асансьора, но се спря.

– Какво ви се е случило? – съчувствено попита той. – Мога ли да ви помогна с нещо?

– Счупих си очилата, – изхлипа жената. – Без тях нищо не виждам.

В ръката и лежеше рамка с парченце стъкло.

– Със силни диоптри ли бяха? – попита Андрей.

– Минус шест и половина. Без тях съм като сляпа.

– Елате, – Андрей хвана жената за ръка и я изправи. – Успокойте се. Ще ви заведа до „Оптиката“. Този магазин е на една пряка от нас. Там ще си купите нови очила.

Жената тъжно се усмихна и последва младежа.

– Интересно, как се случи това? – поде разговора Андрей.

– Някаква жена тичаше към автобуса и без да иска ме блъсна. Паднах и ето на …. останах без очила. Нали не виждам едва стигнах до стена, за да се опра до нея.

– Никой ли не ви се притече на помощ? – Андрей се изненада.

– Някакъв мъж ми крещеше, че рано съм се наквасила. Сигурно е помислил, че съм пияна. Стана ми тежко и се разплаках. Едва се добрах до стълбите и седнах.

– За първи път ли си чупите очилата?

– Не, не за първи, но смених чантата и забравих да сложа резервните.

– Ако искате да се обадим на съпруга ви или някой близък, който ще ви помогне да се приберете.

– О, – тежко въздъхна жената, – те са на работа. Не ги безпокойте. По-добре ме заведете до магазина, други ще си купя.

Докато разговаряха неусетно стигнаха до „Оптиката“.

– Вече сме пред магазина. – окуражително съобщи Андрей.

– Моля ви, придружете ме, докато се снабдя с очила, – смутено каза жената. – Няма да ви задържа много. Вероятно имате доста ангажименти.

– Не се притеснявайте, ще дойда със вас.

Двамата влязоха в магазина. Жената дълго мери очила, накрая си избра едни с тъмни рамки. Сложи ги и се усмихна на Андрей:

– Благодаря ви, младежо! Не знам как да ви се отблагодаря.

Андрей махна с ръка.

– Радвам се, че сега се чувствате по-добре.

И той си тръгна. Жената дълго гледа след него, докато се изгуби от погледа ѝ.

– Е, имало и добри хора на тази земя, – каза си тя и тръгна към дома си.

Тя влезе и седна на седалката. С нищо особено не се открояваше от останалите. Вагонът беше полупразен. Извади кифла, която бе купила от лавката преди да се качи.

Влакът се поклати и тръгна. Жената затвори очи. Мислите ѝ бяха тревожни и сърцето ѝ се сви на топка. Тя потръпна и отвори отново очи.

Изглеждаше сънлива, сякаш нямаше сили. Отхапа уморено от кифлата. Стомаха ѝ на напомняше, че от сутринта нищо не е хапвала.

Жената огледа лицата на хората. Повечето бяха заровили нос в телефоните си. Един младеж смръщи вежди и написа SMS. Други с натежали очи, дремеха. А съседа ѝ бе отворил дебела книга. Той „пребъдваше в Божието слово“.

Възрастен мъж с обувки несъответстващи на сезона, изтъркано яке и панталони, на които се забелязваха кръпки, носеше голяма чанта. Той се готвеше да слиза.

Жената се прозя и тихо се прокрадна до мъжа. На лицето ѝ се появи вълнение. Ръката ѝ бе на сантиметър от джоба на непознатия.

Изведнъж младеж седящ насреща вдигна очи. Той усети нещо нередно в движенията на жената.

„Може би ще краде“, – помисли си той.

Но остана изумен. Тя пусна смачкана банкнота в джоба му.

„Боже, тази жена не краде, а дава“, – едва не извика на глас младежът.

Жената се усмихна на себе си. Навярно си помисли, колко щастлив ще бъде мъжът, когато намери банкнотата в джоба си.

Вратите се отвориха и възрастният човек слезе. Младежът не можеше още да дойде на себе си.

„Такова нещо нито съм чувал, нито съм виждал, – потръпна той. – Та тя е ангел в плът“.

Жената погледна през прозореца. Там светлините минаваха и отминаваха бързо.

Никой не знаеше, че този „ангел“ плачеше, вечер в малката таванска стая, където лежеше тежко болна възрастна жена. Тя можеше да оздравее, но за това трябваха много пари, а дъщеря ѝ с малката си заплата, не можеше да ги събере.

Колко е глупаво всичко. Животът или смъртта зависеха от някакви си парите.

Говорителят нещо съобщаваше по микрофона, но младежът не му обърна внимание. Той гледаше жената, която се бе насочи към вратата, за да слезе.

„Странно, няма крила“, – помисли си той, като я погледна в гръб.

Тя слезе, а младежът непрекъснато мислеше за това, което бе наблюдавал. Засрами се от дебелия си портфейл, безразличието си и ненужните си покупки …

Той бе видял пример, изпратен му от Бога с конкретен намек.

Сега виждаше нещата с други очи. Сякаш сърцето му се бе запалило от небесата. И той си пожела също да направи тайно добро.

На Ася баба ѝ живее в Гана. Там има само два сезона сух и дъждовен. Сега в навечерието на Новата година в тази страна никъде няма да откриеш сняг, въпреки, че и при нас понякога отсъства.

Тъй като е много далече, Ася рядко гостува на баба си, но често в спомените си се връща към това време.

В двора на баба ѝ има много плодни дървета като авокадо, портокали и манго. Градината се намираше на малък хълм. На върха на хълма бяха портокаловите дървета, а малко по-надолу манговите. Поради лекия наклон под мангово дърво можеха да се видят портокали нападали по земята.

Баба ѝ се смееше и казваше:

– Това, че намираме портокали под мангово дърво, не прави дървото портокалово.

Мъдра жена бе тази старица. Опитът ѝ през всичките изживени години я бе научил на много неща.

– Не се увличайте от хора, които са успели по техните си начини, – казваше тя на внучката си. – Нечестивите хора, които познаваш, процъфтяват чрез зли неща. Те дават плодове, които се отдръпват от дървото, което го е произвело.

– Бабо, защо тогава нечестивите хора имат толкова много богатство, с което се перчат?

– Злите хора правят всичко за пари, а това не води до добър край.

И Ася си спомни за множеството сайтове, в които се показваха жени, които биха искали да имат взаимоотношения с мъже. Такива сайтове имаха милиони потребители, а това разрушаваше множество семейства.

Не се увличайте по хора, които изпълняват порочните си планове, за да постигнат успех. Те интелигентно и по дяволски начин ограбват другите хора от плодовете им. Създавайки малки наклони, помагат на плодовете от други дървета да се търкалят и да достигат на малко разстояние до тях.

По-добре останете в Божието присъствие, защото Господ има план за всяко Свое дете.

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.