Един ден, преди Уинстън Чърчил да произнесе поредната си реч, един журналист го попитал:
– Радвате ли се, като знаете, че всеки път, когато произнасяте реч залата е препълнена?
На това политикът отговорил:
– Това е хубаво, дори много, но всеки път, когато видя препълнена залата, не мога да не си мисля, че ако не произнасях реч, а се качвах на ешафода, зрителите щяха да бъдат два пъти повече.

В сенчестите градини и по улиците на града растяха ябълки, круши и кайсии, а по зидовете се виеше едро грозде. Коритата на чешмите бяха пълни с прозрачна студена вода и горещината не беше толкова неприятна.

Наоколо се бяха насъбрали много хора. Човек можеше да оглушее от виковете на продавачите на вода и сладки.

В старата част на града беше тихо. Наоколо стърчаха развалини от къщи, срутени дувари, а по средата се издигаше постройка със малък купол и меден кръст на върха. До нея растеше овощна градина. Из градината сновяха хора с бели и зелени чалми.

Срещу храма на гяурите бе издигната бесилка. Под нея стоеше старец с голяма бяла брада и сини, като небето очи. Беше облечен с дълга ленена риза, а ръцете му бяха вързани отзад на гърба.

Главният молла се качи на ешафода, помоли се и се обърна към там стоящият владетел:

– О, защитнико на вярващите и покровител на исляма, позволи ни да изпълним височайшата ви заповед!

Владетелят кимна с глава:

– Разрешавам!

Главният молла, висок як мъж със зачервени бузи, се обърна към вързания старец:

– Ей, гяурино, нашият велик повелител разгледа греховете ти. Той не е съгласен, че на наша земя подържаш богуомразна църква, където с лъжа и коварство примамваше правоверните мюсюлмани, за да ги отклониш от истинската им вяра. За това нашият владетел те осъди на смърт. Какво е последното ти желание?

Старецът отрицателно поклати с глава.

– От вас нищо не искам. Моля само Бог да ми прости греховете!…. Щастлив съм, че бях удостоен да се жертвам за вярата.

Моллата погледна към владетеля. Той даде знак с ръка. Тогава моллата се обърна към палачите, които стояха от двете страни на стареца:

– Нашият милостив владетел заповядва да обесите този мъж.

Палачите надянаха примката на врата на стареца, преметната въжето през напречната греда на бесилката и задърпаха със всичка сила. Старецът се изпъна, потрепери и затихна.

Моллата отново се обърна към владетелят:

– О, най-велик от великите на нашата вяра, в продължение на много години тази църква служеше, като огнище за развращаване на правоверните. Тя бе убежище на всякакви злини и коварства. От нея се разпространяваха еретични писания из цялата ви подвластна земя. Разрешете да разрушим това гнездо на порока.

Владетелят кимна, съгласявайки се с предложението. Всички чалмалии с песни и проклятия се нахвърлиха върху църквата от всички страни. Първо хвърлиха примка на медния кръст и го свалиха на земята, после се заеха с купола. Облак прах покри небето….

От църквата остана само купчина развалини. А на бесилката се полюшваше от вятъра трупът на обесения старец…..

Месец преди смъртта си Робеспиер заповядал да екзекутират един от най-известните пълководци на Франция маршала де Муши. Маршалът показал твърдост и преди смъртта си казал:
– Не се огорчавайте, седемнадесет години аз воювах за моя крал, а за 78 отивам на ешафода за Бога.
Когато арестували маршал де Муши, неговата жена Анна Клод Луиза д’Арпажон доброволно се явила пред органите на изпълнителската власт и поискала да бъде арестувана с мъжа си.
На херцогинята казали:
– За вас не са ни давали никакви нареждания.
Тогава херцогинята гордо заявила:
– Аз съм жената на маршал де Муши!
И постигнала това, че я арестували, осъдили и екзекутирали в един ден с мъжа й.

Един древен обелиск лежал две хиляди години, забравен в прахта, от западната страна на катедралата „Свети Петър.
Времената се менели. Папата решил, че камъкът ще изглежда много по-добре пред катедралата. Но как да го вдигнат. Тежал 327 тона.
– Казват, – промърморил старият Максимилиан, – че двама инженери са се отказали да се заемат с тази работа. Смятали, че няма да стане.
– Разбирам защо – отвърнал младия Роберто, вглеждайки се със страхопочитание в грамадния камък, поставен в защитен сандък.
– Е, налага се да пробваме. Трябва някак да си изкараме заплатите, – едва каза Максимилиан с хриптяща кашлица.
Двамата с Роберто били наети с още стотици моряци, да вдигнат обелиска. Те се хванали за въжетата.
Площадът гъмжал от народ. Хиляди хора окуражавали с аплодисменти дърпащите и им махали с кърпички. Един елегантно облечен млад човек се качил на трибуната.
Максимилиан смръщил сбръчканото си лице в недоволна гримаса.
– Това е Фонтана, инженерът , който твърди, че може да се справи с тази работа. Голям фукльо е!
– Римляни, – провикнал се младия мъж, – днес ще издигнем този велик паметник от миналото. Когато чуете тръбата, моряци, опънете въжетата. Спирате да дърпате едва след като чуете камбаната. Много е важно между двата сигнала да се пази пълна тишина. Който проговори ще бъде убит.
Младият човек посочил близките бесилки. В миг се възцарила тишина.
По старият моряк се прекръстил
– Това вече е малко прекалено, – прошепнал той.
Моряците си плюли на ръцете. Пронизващия звук на тръбата отекнал на площада.. Мъжете започнали да опъват. Въжетата скърцали. Лебедките скрибуцали. Скрипците хриптели. Бавно и мъчително големият камък започнал да се издига.
Прозвучала камбаната. Всички си починали за няколко мига. Отново се обадила тръбата. Моряците пак напрегнали мускули. По гърбовете им избила пот. Тогава настъпила катастрофата.
Въжетата заяли. Лицата на моряците се изкривили в агония. Нищо не се движело. Опънатите въжета скърцали и се протривали, а камъкът се олюлявал.
Марко съзрял опасността и извикал:
– Полейте въжетата с вода.
Изведнъж разбрал, че е нарушил тишината и трябва да умре.
– Хванете го! – изкрещял Фонтана с пресекнал от напрежение и разочарование глас. – Арестувайте го! Той наруши тишината.
Силни ръце сграбчили Марко. Пазачите повлекли младият моряк към ешафода, където го чакал пазача. Хората изтръпнали от ужас, но никой не посмял да се обади.
– Съжалявам, – прошепнал Марко, но било прекалено късно.
Палачът затегнал грубо конопеното въже около голия врат на моряка. Възрастен свещеник докоснал ръката му.
– Какво е последното ти желание? – измънкал той.
– Моля ви, отче – отвърнал дрезгаво Марко.
От страх не можел да каже нищо Устата му пресъхнала.
– Моля ви, кажете им да облеят въжетата с вода.
– Не знам дали е възможно, синко.
– Моля ви, направете го.
Вече биели барабаните. Това бил сигнала за началото на екзекуцията.
Свещеникът се затичал към Фонтана. Младият инженер кимнал с глава нетърпеливо. Намерили голяма стомна с вода и облели обтегнатите въжета.
– Хайде, приятелче, да приключваме с тази работа, – казал палача , докато бутал Марко, нагоре по стълбите към смъртта.
Точно тогава проехтяла тръбата и въжетата се опънали.
„Защо хората ликуват?“ – помислил си Марко. – „нима се радват, че умирам?“
Не, въжетата се движели леко. Камъкът се повдигал бавно и постепенно.
До стълбата застанал Фонтана засрамен.
– Освободете го! – казал той.