Множество легенди и поверия за подкови идват от реалния живот. В раните векове на нашата ера, желязото е току-що открито в Европа. То било много скъпо и всеки железен предмет имал висока цена.
В селските дворове желязото било много рядко срещано. Ако някое семейство е намерило на пътя желязна подкова, то това се считало за голям успех. От нея можело да се направи, например, нож и няколко гвоздея.
В различните европейски страни съществуват различни легенди за подковата, като символ на благоденствие, късмет и щастие. Ето и една от тях: За преподобния Дъстън и дявола. Това е англо-саксонска приказка.
При бъдещият архиепископ на Кентърбъри Дъстън дошъл дявола и го помолил да подкове копитата му. Трябва да отбележим, че преподобния бил ковач по съвместителство.
Дъстън подковал дявола толкова здраво, че той от болка се завъртял на едно място и помолил за пощада. Цената, с която дяволът платил свободата си била клетва, че никога няма да влезе в дом над вратата, на който е окачена подкова.

Всичко се дължи на традицията. Едно вино става наистина добро едва когато пусне корени в историята на хората. Ако дядо ти е вдигал с него наздравици, когато се е родил баща ти, ако с него се е вдъхновявал Джото, докато е изписвал църквата в Скравена, ако преди три хиляди години е било донесено като жертвен дар от едно момиче….

Три хиляди години са много време.

Разбери, с това не искам да кажа, че сортовете лози трябва да са стари, имам предвид самото вино, неговата индивидуалност, която е пуснала корени в нас.

Хората и виното, са имали време да се опознаят, да свикнат едни с други. Това е стара дружба, която се предава по наследство, от страна на хората, и на виното също и от страна на винаря, и на пияча .

Това е прастара дружба. Ти не знаеш, но виното тук е правило големи услуги на града. Когато бил завладян от Венеция за първия път през 1202 г……

Венеция била тогава мярката за всичко и през тази година дожът на Венеция пристигнал в Триест с внушителната си армия. Той водел множество тежковъоръжени кръстоносци. Не знам дали триестците наистина са се зарадвали на гостите, но за всеки случай забили камбаните на църквите. Една делегация от духовници със запалени свещи и най-тържествените си одежди поздравила дожа от името на града.

Дожът се казвал Дандоло, изискано име. Хората разказват, че бил с впечатляваща осанка, висок мъж с буйни бели коси. Вървял напето, но трябвало някой да го води, стъпка по стъпка, тъй като бил сляп като къртица. И така той стоял там пред тежковъоръжените рицари, венецианските патриции и велможи, загърнат в най-фин плащ. И очаквал пълното покоряване на Триест. Опасна ситуация.

Епископът на Триест оповестил:

–  Гражданите на Триест се предават.

Дожът не реагирал. Епископът се заклел във вярност. Дожът не трепнал.

– Триест поема задължението, – продължил нататък епископът, – да бъде в услуга на венецианците подобно на другите градове на Истрия и обещава да се бори с пиратите на Ровиньо.

По онова време те са били истинска напаст за търговията на Венеция. Дожът Дандоло не помръднал и останал като камък. Какво можели да предложат още триестците? Епископът извисил глас:

– Всяка година петдесет бъчви с най-доброто вино ще има за двореца на дожа.

Всички очи се насочили към дожа.  В този миг,  през строгото му лице пробягнала усмивка и той дал знак, че договорът може да бъде запечатан върху хартия.

Разбираш ли! Като пиеш това вино, във вкуса му се усеща, че то може да извоюва усмивката на най-големия от всички дожове.

Преди много години епископа от източното крайбрежие на САЩ посетил малък колеж на западния бряг. Той бил настанен в дома на ръководителя на колежа, прогресивен млад човек, професор на физическите и химическите науки.
Веднъж всички преподаватели от колежа обядвали с епископа. След обяда разговорът засегнал въпроса за Златния век на човечеството. Епископа казал, че той е настъпил съвсем скоро. Като доказателство привел факта, че в природата всичко вече били изучено и всички възможни открития  са били направени.
Ръководителят на колежа възразил. Според него човечеството стояло на прага на велики открития. Епископа го помолил да назове поне едно от тях. Младият учен споменал, че вероятно в близките 50 години, хората ще се научат да летят. Това силно разсмяло епископа. Тогава той дълбокомислено казал:
– Каква глупост.  Ако Бог е искал да летим, той щеше да ни даде крила. Небето е само за птиците и ангелите.
Фамилията на този епископ била Райт. Той имал двама сина Орвил и Уилбър. Именно те изобретили първия самолет.