Днес бе отново бе горещо и нищо друго не оставаше на Боби и Мими да седнат под сянката и да слушат поредния разказ на дядо си.

Старецът бе приказлив и общителен човек. От него можеха да научат много неща.

Дядо Борис като видя внуците си, не чака втора покана, веднага започна да разказва:

– Импалата е средно голяма африканска антилопа. Така я наричат на езика банту. На нея е наречена дори столицата на Уганда – Кампала, което преведено от местния език означава „там, където живеят антилопите импала“. Тези животни могат да скачат на дължина 9 метра и на височина 2,5 метра, а при бягане развиват скорост до 75 км./ч.

– О, това е доста невероятно постижение за животно, – възкликна Боби.

– Това спомага за оцеляването им в африканската дива природа, – поясни старецът.

– Дядо, – задърпа го Мими за ръкава на ризата му, – ние бяхме в зоологическа градина и там стените, с които ограждат животните са най-много метър и половина. Следователно импалата не могат да я затворят на такова място, за да я показват на посетителите.

– За съжаление, – дядо Борис тъжно погледна внуците си, – такива животни държат в зоологическа градина.

– Защо не избягат? – попита Боби. – Нали могат да скачат много по-високо?

– Импалите няма да прескочат оградата, защото не могат да видят, къде точно ще попаднат, – отговори старецът.

– Стената държи импалите вътре в заграждението, защото те не могат да видят какво има от другата страна?! – учудено ококори очи Боби.

– Да, – въздъхна тежко старецът. – Ние хората не сме по-различни от тях. Искаме да знаем изхода от дадена ситуация, преди да продължим напред.

– Че какво лошо има в това? – плесна с ръце Мими.

– Животът на вяра не работи по този начин – и дядо Борис отправи поглед нагоре.

– Какво означава живот на вяра? – попита Боби.

– Да живееш с вяра, – започна да обяснява дядо Борис, – означава да се довериш на Божите добри цели, дори когато те са забулени. В този несигурен живот можем да се доверим на Божията неизменна любов. Няма значение какво ще се случи в ежедневието ни, ние трябва да си поставим една основна цел, да угодим на Бога.

Небето бе порозовяло от притеснение. Случващото се щеше да разтревожи всеки здравомислещ човек.

– И това ако е справедливост….. – гърмеше гласа на Стойко.

– Справедливост има до степен допускаща Божията безпристрастна преценка на действията, – меко отговори приближилият се дядо Стоил.

– Какво искаш да кажеш, старче?

– Когато учиш дете с увреждания да ходи и чете или се грижиш за възрастните хора, ти се обявяваш в подкрепа на потиснатите.

– Е, и?

– Заедно със съгласните в това дело, постигаш действия, които ще продължат в бъдеще.

– Все още не те разбирам, старче, – измърмори Стойко.

– Когато реставрираш картини, стенописи или порутени къщи ти правиш добро, но възстановяването на човешкото достойнство е свято нещо.

– Може и така да е, – уклончиво се съгласи Стойко, въпреки че не разбираше какво означава „свято“.

– Когато се държим за Бога, справедливостта получава кислород, а подтисниците се крият, – допълни старецът.

Стойко нищо не каза.

– Ще дойде ден, когато Бог ще балансира везните на правосъдието, – продължи дядо Стоил. – Божието царство гарантира правдивост и истинност. До тогава нека да Го следваме, за да вършим правилните неща.

– И ти вярваш, че това ще помогне в нашето жестоко ежедневие? – иронично го изгледа Стойко. – Погледни какво става край теб!

– Когато се застъпваме за угнетените, справедливостта има шанс….

Стойко махна припряно ръка и се отдалечи.

Топлото време се задържа, въпреки че сутрините бяха доста студени. Още не се бе разсъмнало, а водата в съдовете по двора имаше тънка ледена кора.

Марин се бе обезсърчил от хората край себе си, телевизията, радиото и вестниците, които постоянно бълват страх и безнадежност.

Богдан го забеляза малко преди да влезе във входа на блока си, върна се няколко крачки назад, тупна го по рамото и каза:

– Радостта не е естествено отражение в живота ни. Тя е свръхестествена.

– Какви ги дрънкаш, – откликна Марин. – Каква муза те е обсебила днес?

– Разбери радостта е плод на Божия Дух, а не на твоята личност. Тя не е реакцията ти при дадени обстоятелства, а чудо в един тъмен и умиращ свят.

– И какво предлагаш? Да започна да се смея като луд, без всякаква причина? Веднага ще ме приберат в лудницата.

– Само в Божието присъствие можеш да преживееш и демонстрираш радост, – отбеляза Богдан.

– Да бе, да, – усмихна се скептично Марин.

– Човече, ти не си създаден да бъдеш смачкван от депресия или да клюкарстваш по чужд адрес. Това води само до огорчение. Ето ти и един пример. Когато жена ти се ядоса, мълчи и сумти. Не ти ли се иска, тя да крещи, да се кара, поне ще знаеш от какво се е обидила. Но, не. Тя не споделя, трупа яд в сърцето си, а е създадена да се радва.

– На приказки всякак става, – сбърчи нос Марин, – по-добре виж реалността.

– Представи си, че не ти достигат пари за да напълниш резервоара на колата си и решаваш да го допълниш с пясък, – продължи с примерите си Богдан. – Какво ще стане тогава?

– Тази кола изобщо няма да тръгне, – наблегна Марин. – Освен това така ще я повредиш, че не знам, кой ще се наеме да я поправя.

– Ти така допълваш ежедневието си с гняв, огорчение и такива подобни, и се опитваш да водиш нормален живот.

– И какво да правя? Това са неща, които просто идват.

– В момента, в който допуснеш Бог да ръководи живота ти, ще изпиташ невъобразим мир и радост, независимо ситуациите през, които преминаваш.

Марин се почеса по главата и добави:

– Ще си помисля.

Ема обичаше да се рови на тавана. Там откриваше интересни неща. Изравяше мъчителното или радостно минало, което сега тънеше в праха, никому ненужно.

Един ден в ръцете ѝ попадна дневникът на прабаба ѝ.

– О, това ще бъде много интересно, – възкликна Ема.

С голямо любопитство тя зачете пожълтелите страници. Прелистваше и четеше, но колкото повече навлизаше в дневника, толкова по-разочарована оставаше.

– Тук е писала, какво е вършила само в ежедневието си: „Всички отидохме на църква….. Дойде Митко за вечеря….. Беше ветровито….. Почистих мазето …..“

Правнучката очакваше съвсем друго. Тя знаеше за тази старица, че е била жена на молитвата. За нея са казвали:

– Молитвите на Дора докосват рая.

Ема се начумери.

– Защо не е писала за разговорите си с Бога? Какво е обичала в Исус и защо? Колко би било добре да прочета любимият ѝ стих или целта, която си е поставила за една година, месец или седмица. Е, ако знаеше, че ще чета дневника ѝ, навярно би споделила опита си в молитвата.

Ема се размисли.

– А какво аз ще оставя на поколението след мен? Какво ще открият внуците и правнуците в старите ми вещи? Има ли нещо, което бих искала да им кажа? Да, бих искала да знаят за вярата ми в Бога и за личното ми общение с Него.

Разговорите с Бога са много ценни. Те имат огромен потенциал да докосне поколенията, тези които никога няма да видим и опознаем.

Хората вървяха по булеварда унили. Всеки бе привел рамене под тежестта на ежедневието си. Лицата им бяха печални и тъжни.

Бог вървеше край тях и се вслушваше в мислите им. Потиснати и обезверени почти всеки от минаващите край Него си мислеше:

„Защо става така с мен? Не искам повече да живея по този начин …..“

Бог забеляза мъж смазан от мъка, сякаш октопод бе сграбчил душата му. Той надникна в неговите мисли:

„Откраднаха ми колата…… Какво ще правя без нея….“

– О, бедни мой приятелю, – прошепна му Бог, – благодари, че са ти откраднали колата, а не живота“.

Но мъжът не го чу.

Бог забеляза красавица с тъмни коси и насълзени очи. Той чу и нейните мисли:

„Заряза ме ….. и то пред сватбата …. всичко бе готово, гостите бяха поканени, храната и питиета поръчани, а той …. предпочете свободата си пред брачната халка….“

– Мило дете, – прошепна ѝ Бог, – той не би станал верен съпруг. Бягството му те е спасило от много повече страдания. Той е красив, но само това ли искаш от него?

Но и тя не Го чу. Плачеше и вървеше, отчаяна от положението, в което бе попаднала.

Ако хората разбираха всичко навреме, щяха да се научат да живеят и да ценят всеки миг. Всеки ден би се превърнал за тях в ново откритие за радост и щастие.

Тогава биха осъзнали, че във всяко „лошо“ се съдържа „добро“.