Британката Саша Денич през есента е отлетяла заедно с ято лебеди от руската арктическа тундра до Великобритания. Тя е първата жена отправила се на такова пътешествие сама.

Трябва да се отбележи, че Денч се е отправила в полет с редки лебеди от тундрата, чиято популация през последните години е намаляла наполовина.

Стартирайки през септември, Денч е проследила пътя на мигриращите птици и е преодоляла на мотопланер 7,5 хиляди километра от мястото на гнездене в тундрата на Ненецкия автономен окръг, преминавайки през 11 страни до мястото на зимуването в графство Глостършир.

През първия месец Денч заедно с ятото е посетила Архангелск, Ленинградската област и Санкт Петербург, а след това заедно е преминала през балтийските държави, Полша, Германия, Дания, Холандия и Белгия.

Денч е летяла със скоростта на лебедовото ято и на същата височина. По пътя Саша се е срещнала със местните жители, опитвайки се да разбере защо се намалява числеността на лебедите.

Сега, според учените, са останали 18 хиляди от този вид птици.

В южната провинция Диарбекир са иззети последните 6 църкви и са били обявени за държавна собственост.

Администрацията на президента на Турция Реджеп Ердоган е завзела църковните имоти под предлог, че църковните сгради се нуждаят от реставрация след 10-те месеца гражданска война.

Били присвоени православни, католически и протестантски църкви, които са ценни културни, религиозни и исторически обекти. Възрастта на един от храмовете е от порядъка на 1700 години. Сега те са държавна собственост в страна, където 98 % от населението са мюсюлмани.

Решението за отчуждаването е издадено от Министерски съвет на страната на 25 март.

Трябва да се отбележи, че асирийски, арменски, халдейски и турските християни от тези църкви не са могли да присъстват на службите редовно през последните няколко години, поради сблъсъците на турските въоръжени сили с бунтовниците от Кюрдската работническа партия.

Решението на правителството за отчуждаване на тези имоти е предизвикало буря от възмущение в арменските, сирийски и халдейските общности, а редица църковни фондове се готвят да оспорят в съда действията на властите.

Правителството се оправдава и уверява, че не е имало религиозни мотиви, тъй като са били отчуждени и няколко джамии. Джамиите се финансират от държавата, а християнските църкви съществуват от частни дарение.

Ахмет Гувенер, пастор на протестантска църквата в Диарбекир, е уверен, че целта на отнемането на църква собственост, съвсем не е с цел опазването и възстановяването им. Той смята да подаде иск срещу действията на правителството от името на църквите. Ако турски съд отхвърли иска, той ще се обърне към Европейския съд по правата на човека.

Искът на църквите се подкрепя от асоциацията на адвокатите в Диарбекир, даже и от няколко местни служители.

Очите на хората са най-податливи към червено-жълтата част на спектъра, а зеления цвят, цвета на тревата и растенията, успокоява нервната система.

Човешките очи си почиват при възприемането на зелени отенъци. Ето защо стените на обществени сгради често са боядисани в нюанси на зелено.

Тъй като развитието на хералдиката съвпадна с периода на кръстоносните походи, зеленият цвят рядко се е използвал на гербовете.

Зеленият цвят се смята за един от символите на исляма.

Днес зеления цвят се среща в по-голямо количество върху знамената на държави, в които по-голяма част от населението изповядат исляма.

Един ден двама овчари започнали да спорят за работите в държавата. Единият безжалостно осъдждал императорът, а другия защитавал неговото управление.

Крещели  и се надвиквали, но не могли да докажат един на друг нищо. Тогава решили да излязат на пътя и да върват по него, докато не намерят човек, който да разреши спора им.

Зарязали стадата си и тръгнали. Скоро срещнали свещеник, който отивал да служи в църквата. Обърнали се към него и го помолили да отсъди, кой от тях е прав.

Свещеникът им отговорил:

– Деца мой, същността на вашия спор се състои в това, че един от вас дои коза, а другият му подлага решето.

Втрещени от този отговор овчарите си спомнили за работата си, която били оставили и побързали обратно към стадата си.

В коритото на река Бруней се намира селище, състоящо се от четири села, които буквално са във водата. То се нарича Kampong Ayer и неговата история е на повече от 1300 години.

Там живеят около 30 хиляди човека, което е 10% от населението на страната.

Училищата, полицейските участъци, противопожарните станции, болниците, пазарите и къщите са на кокили. Всички съоръжения са свързани с мостове, с обща дължина надвишаваща 36 километра.

Интересното е, че на кокили поставят и съвременните здания от бетон.

Първоначално Kampong Ayer се е разполагало ниско по течението на реката, близо до нейното устие. С течение на времето, селището постепенно „се премества“ нагоре по реката.

Kampong Ayer е признато като национално богатство и държавата полага големи усилия, за да се запази този начин на живот.