На отворения прозорец бе поставена красиво изрисувана порцеланова ваза. В нея бях поставени естествени и изкуствени цветя.

Последните надменно се полюляваха на телените си стъбла и нахално се хвалеха:

– Вижте колко сме красиви. Просто невероятни……

Внезапно заваля дъжд.

Изкуствените цветя се размърдаха разтревожено и почнаха да питат притеснено:

– Не можели дъждът да се укроти и да спре?

Негодуванието им растеше:

– Платнените ни листа измокри.

– Какъв нахалник, – ругаеха го.

– Изобщо не се съобразява, че тук има дами, – караха му се други.

– Господи, – викнаха в хор изкуствените цветя, – спри дъжда. Виж колко бели направи. По улицата не може да се мине, цялата е осеяна с локви и кал. Прогони топлината.

И дъждът спря.

Останалите естествени цветя забелязаха , че въздуха се охлади. Те живнаха и се обновиха.

Живите растения засияха с цялата си красота и разпръснаха уханието си наоколо.

Горките изкуствени цветя, направени от тел и плат, загубиха надменността си, защото никой вече не им обръщаше внимание. Те изглеждаха грозни и неподредени.

Стопанката помириса ухаещите живи цветя, а изкуствените извади от вазата и ги изхвърли на боклука.

На истинската красота нищо не може да навреди. Само изкуствените цветя се страхуват от дъжда.

Марко бе не само скъперник, но и много не му се пипаше. Станеше ли въпрос за ремонт, не го търси.

Къщата му бе схлупена и стара. Тя бе останала от родителите му. Старата съборетина до време държеше, но прокапа.

Заваля и го посъветваха:

– Заеми се с покрива си.

– Виж цялата ти къща е пълна със вода.

Но Марко не помръдваше. А дъждът се лееше през дупките на покрива.

Смееха му се съседите и го подканяха:

– Надигни се, ще се удавиш. Виж до къде е стигнала водата в къщата ти.

Марко мързеливо се протягаше. Обръщаше се на другата страна на одъра, до който не бе стигнала още водата и мърмореше недоволно:

– Какво толкова е станало?! Ще спре дъждът и ще го оправя …..

И той наистина спря. Само локвите по пътя, влажната земя и капките по листата свидетелстваха, че бе валяло.

Марко се размърда, но само да за да излезе на припек.

Пак го подкачиха съседите:

– Хайде, няма ли да ремонтираш покрива си?

– Какво му е на покрива? – питаше Марко. – Нали дъждовете спряха. За какво да се безпокоя и притеснявам?

Бе необичайно дъждовно. От време на време дъждът преминаваше в сняг, но не се задържаше на земята. Тя все още бе топла.

Асен настигна Добромир и както винаги реши му се подиграе. Той знаеше, че съученикът му е християнин.

– Наистина ли Емануил означава Бог с нас? – попита ехидно Асен.

– Да, – отговори Добромир.

– Виж какво е на земята, – описа кръг с ръката си Асен, – поквара, предателства, общо казано навсякъде цари зло.

– За това Исус, Божият Син, се роди като човек, а след това на кръста понесе греха на всички ни, – отбеляза Добромир.

Асен остана безмълвен.

– Бог държи на децата Си, – продължи Добромир. – Любовта Му не отнема свободата ни, а ни освобождава от страха.

– И защо Господ е нужно да прави това? – подигравателна усмивка цъфна върху лицето на Асен.

– Защото ни обича, – топло отвърна Добромир.

– Кои по-точно?

– Всички хора. Той ни призовава да се покаем, за да изгуби смъртта властта си над нас.

Очите на Добромир искряха, а Асен бе навел глава.

Валеше и не спираше. Лошото време често предлага не особено приятни сюрпризи.

Тези дъждовете предизвикаха свлачища и на места пътищата бяха препречени от паднали дървета и камъни.

Мирослав седеше зад волана на колата си. Караше много внимателно заради дъждът. Водната пелена блокираше всякаква видимост.

Изведнъж Мирослав наби спирачките.

– Какво е това? – извика той.

Изневиделица пред него се появи голям камък. Той не се двоуми. Бързо слезе от колата и с ръце се опита да изтласка камъка настрани.

Дъждът не преставаше и обилно обливаше Мирослав. Той целият подгизна.

– Много е тежък, – каза си той.

Няколкото поредни опитите на Мирослав да премести камъка, останаха безуспешни.

– Не, така няма да стане. Имам по-добра идея.

Той отиде до колата и извади въже от багажника си. Стегна го около упорития камък и седна отново зад волана.

Моторът на колата затрещя. Гумите буксуваха, но Мирослав не се отказваше и натискаше още по-силно газта.

Най-накрая успя да придвижи камъка на няколко сантиметра. Попадна на по-твърд терен и го закара в тревата край пътя.

– Най-после. Вече си мислех, че няма да се справя.

Мирослав с облекчение въздъхна и се усмихна. Той събра и по-малките паднали камъчета по пътя и ги хвърли в близкото дере.

Това е пример за човек, който не стои настрана от проблемите, а се хваща здраво, за да ги разреши.

В живота на всеки от нас се случват големи и малки неприятности. Те са като този голям камък, който се бе изпречил на пътя на Мирослав.

Готови ли сте не само да се преборите с тях, но да помогнете и на други застрашени от това, което ви е застигнало?

Бе облачно, но не се очакваше дъжд. Слънцето се опитваше да се покаже, но облаците упорито не му даваха такава възможност.

Никола разкърши ръце и си каза:

– Вчера духаше силен вятър и валя доста. Не се знае какво ще стане до вечерта. Я да нацепя малко дърва. Може да стане и по-хладно.

Взе брадвата и без много усилие започна да разцепва дебелите дървета струпани в края на двора.

Ако го погледнеше човек от страни, би го взел за незнаен юнак влязъл в бой с змей или хала.

Тончо малкият син на Никола изтича на двора. Спря се и се загледа в баща си. В очите на малчугана се четеше възторг.

– Татко, твоята брадва ми прилича на мълния.

Никола спря за момент и погледна сина си изпитателно.

– Защото блести ли? – попита той.

През това време в двора влезе дядо Нено и преди Тончо да каже нещо изтърси:

– Не, защото никога не попада на едно и също място.

Двамата мъже се засмяха.

Тончо ги изгледа смутено. Дядо Нено разроши косата му с ръка.

– Исках да кажа …., – започна Тончо.

– Знам, какво искаше да кажеш, – прекъсна го старецът. – Това щеше да почеше егото на баща ти, за това се пошегувах.

– Аха, – каза неуверено Тончо.

Той не бе разбрал шегата на дядо Нено, но не искаше да му се смеят.