Валеше изобилно. Вече трети ден без да спира. До скоро жегата ни изгаряше, а сега дъждът ни идваше прекалено.

Павел стоеше в стаята, гледаше как се стичат струите вода по прозореца и поучаваше сина си:

– Характерът ти се определя от мислите ти.

– Какво имаш предвид? – попита Миро.

– Ако се съсредоточиш върху нещата, които носят добро за теб и семейството ти, ще изживееш низ от победи, но ако се разсейваш от изкушенията на този век, ще си създадеш много проблеми.

– Вярно е, – съгласи се Миро. – Много често позволявам на смущаващото ежедневие да завладее мислите ми и зрението ми се замъглява.

– Необходима е вяра и различен фокус, – наблегна бащата. – Когато насочим погледа си върху разочарованията на днешния ден и несигурността на утрешния, губим мира в настоящия. Съсредоточим ли се върху възможностите, а не това, което ни спъва, притесненията престават да имат власт над нас.

– Е, да … Бог ни е създал по свой образ и иска да имаме радост и изобилие….. , – каза съвсем тихо Миро.

– Но Господ няма да ни натрапи насила радостта, трябва да я пожелаем, – усмихна се Павел. – Освен това Той е много по-силен от предизвикателствата, пред които се изправяме.

Павел закрачи из стаята. Спря се и продължи мисълта си:

– По-добре е да се съсредоточим върху Неговия план за нашия живот.

Само човекът, който следва заповедта на Исус без съпротива, оставя игото му да лежи върху Него, бремето му става леко и под нежния Му натиск получава силата да устои по правилния начин на предизвикателствата.

Дъжд като из ведро. Митко притича под един навес и се сблъска със Крум, стар негов приятел, с който от години не се бяха виждали.

От дума на дума, двамата решиха да притичат до близкото кафене, хем да се видят, хем да си поприказват.

В кафенето бе топло и уютно. Само дъждът нахално тропаше по стъклата на прозорците и напомняше за себе си.

– Ако съм честен, – започна малко неохотно Крум, – голяма част от времето ми е погълната от грижите за собствения ми живот. Разбира се, това изглежда естествено и неизбежно.

– Виж, – усмихна се топло Митко, както някога, – колкото повече остаряваме, толкова повече нарастват нашите отговорности. Трябва да се грижим за децата и застаряващите си родители, да не говорим за собствени физически нужди и ежедневни изисквания.

– И все пак, колко често и лесно този фокус се простира отвъд необходимото в една дива не балансирана и само поглъщаща се форма на живот? – поклати тъжно глава Крум.

– В интерес на истината, това се случва много повече, отколкото някой от нас иска го да признае. Трябва да се отбележи, че това не е съвременен феномен, а вечно предизвикателство за човешкото сърце.

– Да, твърде често „се занимаваме със собствените си къщи“, пренебрегвайки дома на Господ, който „лежи в руини“.

Митко и Крум от детство посещаваха църквата и там израснаха. За това сега Крум цитираше Агей, един от пророците в Израел.

– Тук откриваме същата болест, – Митко потупа по рамо приятеля си, – която ни мъчи днес. Нашите собствени желания и нужди са на първо място, като всичко и всички останали се вписват, ако и когато времето позволява, включително домакинството на вярата, Църквата на Бог.

Крум само въздъхна, а Митко продължи:

– Основният проблем на „както времето позволява“ към Бог и другите е неуловимата природа на времето. Просто казано, нашите егоцентрични апетити никога не се засищат и ако бъдат оставени не контролирани, ще изискват всяка унция от нашето време и емоционален капацитет.

– Ако преследваме и култивираме начин на живот, който е ориентиран около семейството на Бог и неговата мисия в този свят, това никога няма да се случи, – плесна с ръце Крум.

– Вярвам, че честната оценка на тази склонност е първата стъпка към истинско изцеление и израстване в Христос. Преди ние като християнско семейство да можем да светим като светлини в света, първо трябва да признаем дълбочината на личната гордост и загриженост за образа и егото, които живеят във всяко човешко сърце.

– Знаеш ли, досега не съм се замислял сериозно за това? – призна си Крум.

– Господ копнее да види къщата си изградена и сияеща от светлината на неговата любов. Той е фар на надежда и светлина за целия свят, кани всеки от нас в радостта и свободата.

– Когато ориентираме сърцата и животите си около Неговата история, не само се изцеляваме, но и хората около нас започват да се сблъскват с трансформиращата любов на Бог във и чрез нас.

Времето се позатопли и хората се поотпуснаха. Не можеха да влязат в градините си, защото от многото дъждове бе кално.

– Изпече слънце, но не можем да работим земята, – отбеляза Добри.

– Опитах се да вляза в градината и затънах, едва извадих обувките си от калта, – потвърди Сава.

– Още някой и друг ден да кара така и ще се захващаме за работа, – додаде Добри.

– Ти остави времето, то ще се оправи, – махна с ръка Сава. – Виж за какво си мисля тия дни ……

– За какво? – любопитно ококори очи Добри.

– Гледам нашия Михал. Едни разправят, че е много мързелив, но аз съм работил с него и знам, че работи здраво. Защо го одумват така?

– Той работи, когато му е кеф, – усмихна се Сава, – но хване ли се, по-добър от него няма.

– Да видиш само колко добро мнение има за себе си, а докачили го някой, не му остава длъжен.

– Ако чуеш, че някой има добро мнение за себе си, – заръкомаха и с двете си ръце Сава, – увери се, дали това не е единственото добро мнение за него.

Двамата се разсмяха.

– Каквото и да си говорим, важно е не какво казват за тебе другите, нито ти за какво се мислиш, – Добри отправи поглед нагоре и продължи, – важното е какво Бог вижда в теб.

Времето се позатопли, въпреки отрицателните прогнози за дъжд и по-ниски температури. Това бе добре дошло за всички, които сееха и се грижеха за насажденията си в градините и на полето.

Симеон бе седнал на сянка, малко да отдъхне. При него дойде и дядо Пано, който въпреки 90-те си години, все още работеше и не оставяше мотиката.

– Нашите домове трябва да бъдат места за морална, духовна, социална, емоционална и физическа подкрепа, – започна някак отвлечено разговора Симеон.

Той бе на средна възраст. Интересуваше се от всичко. Откриеше ли нещо ново, за него бе като скъпоценен камък. За това и разсъжденията му бяха „тежки“ и мнозина трудно ги възприемаха.

– Смяташ ли, че това, което правиш в личния си живот в собствения си дом е твое дело? – попита дядо Пано.

Мъдростта му бе известна. Той думи напразно не изричаше.

– Че на кой друг? – погледна го учуден Симеон.

– Това е работа на Бог, – спокойно обяви старецът. – Ако откажем да следваме неговите указания за домовете си, ще имаме сериозни проблеми.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Днес унищожението и разрушението са навсякъде около нас.

– Всичко се срутва, – продължи старецът, – ако откажем морално, духовно, емоционално и социално обучение на нашите деца.

Симеон поклати глава в знак на съгласие, но нищо не каза.

– Ако не инструктираме децата си за Бог и Неговите насоки за живот, – наблегна дядо Пано, – те ще развият свои собствени стандарти и ценности въз основа на това, което чувстват, каквото мислят или каквото правят техните приятелите.

– За това сме на тоя хал, – махна ожесточено Симеон. – Виж какъв хаос и объркване цари в поредното поколение, защото е избрало „свой“ път на развитие.

– Бог ни е дал насоки, как да живеем и да работим, – продължи поучението си старецът. – Ако искаме да предотвратим срутването на нашите домове, трябва да ги направим места за морална и духовна подкрепа за живеещите в тях.

Почивката свърши. Двамата станаха и всеки продължи работата си.

Нескончаем дъжд се изсипа на земята. Небето проливаше огромните си сълзи, а те като че ли нямаха край.

Старите хора казваха:

– Щом вали има нужда от това.

Младен бе седнал на дивана в хола. Бе облегнал лактите на краката си, а дланите му обгръщаха главата и разрошваха косата му.

Тежки мисли като буреносни облаци измъчваха младият мъж.

Влезе баща му и като го видя, попита:

– Какво е станало? Изглеждаш ми нервен, дори гневен.

– Татко, той бе ми приятел, един от най-добрите, – изстена младежът, а ме предаде по най-долния начин.

Петър познаваше това чувство. Той не веднъж бе минавал през подобни ситуации и разбираше напълно сина си.

Петър седна до отчаяния млад човек и заговори успокоително:

– Това е започнало много отдавана ….

– И защо не е изчезнало, а мъчи хората? – раздразнено реагира Младен.

– В началото не е било така, – продължи кротко Петър. – За Адам доверието и предателството не са били проблем за Адам. Той се е разхождал в градината, която Бог му бе поверил, за да се грижи за нея.

Младен само повдигна вежди, но продължи да слуша.

– Въпреки тревогите, съмненията и страха ни, ние сме сигурни, че земята наистина е под краката ни и че слънцето утре ще изгрее и няма да падне върху нас. Бог е направи този свят и в него е постави човека.

– Да, но ние не сме изобщо в тази градина, – размаха неспокойно ръце Младен. – Ева сложи край на това.

– В историята на човечеството има много предателства. Като започнем от Каин и Авел, преминем през Яков и Исав, спомни си как Йосиф бе продаден от братята си и така нататък, докато стигнем до предателството на Юда.

Младен се бе поуспокоил малко и слушаше по-внимателно баща си.

– Нашият грях ограничава живота ни, – тежко въздъхна Петър. – Лишен от вяра и морална преценка, човек е заменил свободата си с разврат, бунт, сплашване и дори поробване.

– Грехът е нещо повече от нарушаване на правилата и заповедите, – откликна бързо Младен. – Той е съзнателно отхвърляне на личната връзка с живия Бог.

– Чувал съм много млади хора като теб, да се присмиват и подиграват казвайки: „Грях, ха, ха, ха, това било отричане от Бога и загуба на небето. Къде е Този Бог? Къде е това небе?“

– С много от тях съм спорил за това, – призна си Младен.

– Те са съблазнени. Отвлечени и пленени са душите им от дявола чрез гордост и необмислени удоволствия. Те не осъзнават, че грехът превръща светлината в тъмнина.

– Да, така е, – съгласи се Младен.

– Да съгрешиш означава да пропуснеш своето призвание. Грехът носи объркване. Той намалява живота ни тук на земята. Превръща най-чистите и благородни части на нашата природа в изкривени и покварени страсти.

– Много боли, когато те предават, – тъжно се усмихна Младен.

– Исус е знаел, кой ще го предаде и въпреки това даже на кръста каза: „Отче, прости им, те не знаят какво правят“. Той стана човек и изпита всичката горчилка на живота ни, която си бяхме причинили чрез греховете си и все пак ни прощаваше. Така направи и ти. Прости на приятеля си и се моли за него.

– Напълно си прав, ще го направя, – отзова се с готовност Младен.