На цайлонското желязно дърво новите листа са жълти, розови или червени, а след това стават зелени.

Бенгалският фикус се отличава с особена форма на живот. На огромните хоризонтални клони възрастното дърво формира въздушни корени, растящи надолу. Достигайки земята, те се вкореняват и образуват нови стволове. Така това дърво може да обхване площ от няколко хектара.

На островите в Югоизточна Азия расте евкалиптово дърво с многоцветна кора.

Младата кора на дървото е ярко зелена, но постепенно различни участъци съзряват и се оцветяват във всички нюанси на дъгата.

Това са останки от някогашен велик мегалитен паметник, една от най-известните археологически забележителности в света.
Стоунхендж е бил построен на три етапа. Това, което е останало днес, са развалините от всичките етапи. Макар че има свидетелства за човешка дейност в района на равнината Солсбъри,  която по онова време е била залесена, преди около осем хиляди години, първият етап на градежа започва преди малко повече от пет хиляди години. Най-ранните строители са използвали еленски рога, камъни и дървени оръдия, за да издълбаят голям пръстен, широк метър и осемдесет и с диаметър 100 метра. Центърът му на места бил дълбок до 2 метра. Една дъга била оставена отворена и били издигнати два камъка като стълбове на порта. Единият от тези камъни още стои: Камъка на заколението.
Следващият етап започнал преди около пет хиляди години. От него не е останало нищо видимо, но съществуват археологически доказателства, че в кръга е била издигната дървена постройка. Там са открити глинени чирепи и обгорели кости и се предполага, че Стоунхендж може да е било място за погребения или жертвоприношения.
През следващите хиляда години Стоунхендж бил разширен и променен. Големите камъни, оцелели до днес, датират от този период на градежа.
Смята се, че в средата на кръга са били издигнати до осемдесет колони от син пясъчник. Те образували два полукръга, разположени един в друг. Всеки от тези огромни камъни тежал поне четири тона и бил изваден от кариера в планините Пресели в Уелс, на повече от 380 километра оттам. Самото транспортиране на огромните каменни плочи през гъсто залесения терен, през планини и реки, е представлявало необикновен подвиг и показва колко важен е бил Стоунхендж за древните хора, които са го построили. Възможно е гигантският олтарен камък някога да е стоял изправен. Той тежи шест тона.
Някъде по това време входът бил разширен и при изгрев, особено по време на лятното слънцестоене, дълги сенки са се протягали към центъра на кръга. А по време на зимното слънцестоене, слънцето е залязвало между камъните.
Още по-късно, преди малко повече от четири хиляди години, бил издигнат кръг от тридесет камъка, чиито върхове били съединени с каменни плочи. Това бил още един необикновен подвиг. Всеки от изправените камъни тежи около двадесет и пет тона. Камъните идват от кариера, намираща се на повече от тридесет километра северно от Стоунхендж, и са били грижливо изсечени, полирани и оформени. В този кръг е имало пет трилита, наредени в полукръг, като най-малките били в краищата, а най-големият в центъра. Най-малкият трилит бил висок шест метра.
С течение на вековете мястото било изоставено и почнало да се руши. Природата, стихиите и голямото тегло на камъните накарало някои от тях да хлътнат в земята и постепенно подредбата на кръга се развалила.
Стоунхендж е поразителен, грандиозен и загадъчен и въпреки че се изследва от векове, още не знаем за какво е бил използван. Дали е бил място за погребения, или както мнозина предполагат, място за религиозни ритуали. Сега той се свързва с друидството, религията на древните келти, и макар че келтите със сигурност са го използвали, както него, така и много от другите каменни кръгове и монументи, разпръснати из околността, те не са го построили. Съществуват безброй митове и легенди за това място; дори го свързват с Мерлин и Артуровия цикъл.
Една от най-разтърсващите изненади, които преживяват хората при посещение на Стоунхендж, е колко близо до този древен паметник минават пътищата.  Шосето А–344 минава много близо до първоначалния пет хиляден годишен кръг.
Стоунхендж е включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

– Погледни, на гости ни е дъгата! Тя потвърждава законите на Нютон – пречупване на лъчите!
– О, глупавичката ми, дъгата е временен мост, от небето до полята, от вечността до мига.
– Виж какво майско клонче цъфти тук!
– О, глупавичката ми, това е поздрав от далечните съзвездия.
– Колко си умна, мила!
– Разбира се, да се гледа небето е по-интересно.
– Но хляба се ражда в полето! Виж цялото поле е засято с пшеница!
– А небето е осеяно със звезди.
– Но как ще живеем на небето без покрив и хляб? Нека да се установим някъде и там да очакваме чудеса.
– Добре, но ще гледаме синьото небе. Защото ако дойдат чудеса, те ще дойдат само оттам.

Велосипедът може да бъде не само транспортно средство, но и истинско произведение на изкуството.
Този електрически велосипед притежава оригинален дизайн. Негов централен елемент се явява необикновената рамка във вид на дъга. Колелото се задвижва, както със педали, така и с 48-волтов електродвигател с мощност 1250 Вт.
Максималната скорост на велосипеда при работа на електродвигателя е около 50 км/ч. Тя зависи от теглото на велосипедиста, състоянието на пътя и околната среда.
Разстоянието, което може да измине велосипеда при напълно зареден акумулатор е около 30 км.

Бях чула от приятели и познати, за интересно явление появяващо се на границата между дъжда и ярко осветената от слънцето земя, необикновено красива дъга. Те я наблюдавали през изобилстващите в тези  дни дъждове. Виждах в Интернет снимки на такава, наистина чудна по своята красота, но друго е, когато я видиш  със собствените си очи.

Небето бе сбърчило вежди. Гъсти оловносиви облаци покриваха небето. На шега прекарваше, но големия дъжд идваше. Бързахме за влака и тичахме към гарата. Едва се скрихме под покрива на малката гара, когато ситен  дъждец започна да покрива всичко наоколо. Купихме си билети и зачакахме влака. Колко хубаво стана, че преди да завали обилно се скрихме под навеса на гарата. Влакът дойде, притичахме през водната завеса и се качихме.

Още ненастанили се във вагона, някой извика: „Дъга! Вижте каква красота“. Голям цветен полукръг обхващаше голямо пространство. Пред нас ясно се очертаваше цялата дъга със всичките й нюанси. Под тази цветна арка беше бледо сиво, сякаш желаещо да се измъкне от тъмнината и да просветлее, а над нея черни облаци се притискаха, което още повече згъстяваше краската. А тя нежна и миловидна преминаваше от оранжево до крещящо жълто, оттам в тревисто зелено, преливащо в различни нюанси от светло синьо до тъмно синьо, завършвайки в наситено лилаво.

И друг път бях виждала дъга, но нейните цветове бяха по-бледи, губещи се и потъващи в облаците. За първи път наблюдавах контраст от тъмни и светли облаци, разделени от  цветен полукръг.
Не можехме да отклоним поглед от тази чудна гледка. Наближавахме следващата спирка, а от дъгата бе останал само единия й край, който бавно чезнеше във облаците.