През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.

Когато сме в Христос, в сърцето ни свети пламък. И ние виждаме това, което по-рано не сме виждали.

След това трябва да открием тайната, как да пренесем този пламък във всеки, който сме срещнали.

Срещат ни скучен, пуст и сив ден, изпълнен със с празни и скучни задължения, а също така и празни души, които се опитват да заглушат пламъка в сърцето ни.

За да не загасят пламъка в сърцето ни, трябва да знаем тайната да пребъдваме в Христос.

Християните не се различават от останалите хора по местожителство или език. Те не следват някакво учение, дошло от търсещи нови неща човеци. Приемат облеклото и храната на страната, в която живеят.

Пребивават в своето отечество и все пак са гости. Радват се на страната си, но са чужденци. Трапезата им е за всички, но тя не е порочна.

Живеят в плът, но не ходят по плът. Намират се на земята, но обитават небето. Подчиняват се на законите, но поведението им е над тези закони.

Обичат всички хора, но другите ги мразят. Не ги разбират, а само ги осъждат. Убиват ги, но те живеят.

Бедни са , но мнозина обогатяват. Лишени са от всичко, но са обилно благословени.

Клеветят ги, но те са оправдани. Хулят ги, а те благославят. Държат се лошо с тях, а те уважават другите. Правят добро, а ги наказват като престъпници, но те се радват.

Юдеите ги гонят, езичниците ги преследват, но никой не може да каже защо.

Накратко казано, каквото е душата за тялото, това са християните за света. Душата живее в тялото, но не е от тялото. И християните живеят в света, но не са от света.

Душата е затворена в тяло и е невидима. Християните се намират във видимия свят, но животът им на вяра е невидим.

Лозан се върна весел у дома си. Майка му погледна радостното му и сияещо лице и го попита:

– Какво се е случило с теб, та си толкова щастлив?

– Мамо, аз победих!

– Кого си победил?

– Играех с приятелите си на улицата. Наблизо имаше ябълкова градина. Ники предложи да си наберем от нея. И ние тръгнахме, но когато стигнах до оградата, един нежен глас ми каза: „Недей, това не е хубаво“.

В същото време един груб глас ми извика: „Какво чакаш, отивай! Виж, другите вече влязоха в градината. Там има много ябълки, стопанина няма да забележи нищо“.

Но нежният глас отново се обади: „Недей, това ще увреди и осакати душата ти“.

И аз се върнах. И колкото повече се отдалечавах от там, толкова повече сърцето ми се изпълваше с радост.

– Браво, – похвали го майка му. – Ти си удържал истинска победа.

Молитвата е лична среща с Бога. В нашето говорене към Бога, главна роля играе сърцето. Молитвата е дишането на душата. Чрез нея приемаме небесна атмосфера.

Представете си, че изведнъж ни забранят да се молим. Това би било голяма катастрофа за нас. Все едно да ни се отнеме възмождността да дишаме.

Не осъзнаваме, колко сме богати, силни и щастливи чрез молитвата.

Ние сме синове и дъщери на Небесния Отец. За да бъдем живи и да побеждаваме, трябва непрекъснато да сме свързани с Бога, чрез молитва. Пресече ли се тази връзка, ние ще сме вече победени.

„Да се молим е поведение. Да можем да се молим е изкуство. Да имаме право да се молим е привилегия на Божиите чада“.