Грехът не е само престъпване на заповеди, като раздразнил се, преял, домързяло го да се помоли……

В основата на греха е изборът на цел и път в живота. Много лесно е да се представи греха, като се направи паралел с човешките зависимости.

Някъде скоро четох, че алкохолизмът бил завършен бунт на своеволието.

Според мен алкохолизмът и другите зависимости са проявление на инфекция, зараза, получена вследствие на греха, действащ според създаден  от самите нас идол или такъв провокиран от света.

Това е стремеж да станеш бог без самия Бог. Когато извършваме грях ние се самоутвърждаваме.

Според Библията, човек първоначално е бил създаден с конкретни параметри и цели. “ И Бог създаде човека по Свой образ и подобие“.

Божият образ в човека е Неговата конституция. Подобието е възможността да се уподобим на Твореца, да се приближим към Него.

Това е  и Неговата цел. Докато човек върви по правилния път той може да бъде свободен.

Но хората искат сами да управляват живота си. Резултатът е плачевен, обезобразяване на нашето собствено духовно и психо-физическо естество.

Щом човешкия дух се отвърне от Бога, той атрофира. И душата става зависима не от духа, а от тялото. Но тялото не може самостоятелно да поддържа живота и става зависимо от света.

Разберете, не някакви невинни удоволствия и „природни инстинкти“ забранява Библията. Тя слага граница на своеволието и води към свобода, която е била загубена от Адам, но ни е дарена от Исус Христос.

Какво е това царство? Това е вид държава, а в древността навярно това е бил единствения вид.

Основното съдържание, което влагаме в думата „държава“ е представата за някаква географска, икономическа и политическа единица.

А каква е тази държава или царство, които нямат граница? „Държавата“ не само издига граници, но и ги защитава, тя „воюва“ за тях. А това тя прави, защото се самоутвърждава като независима и самоценна държава. Държавата има свой ред и начин на живот, които смята за по-разумни и по-добри от тези на другите държави.

Отдавна съществуват земни граници, но хората научават, че има и Божие царство, но се оказва, че то не съществува във видимия свят. Това, че е различно местонахождението не променя понятието.

Така започва набирането на поданици за новото царство. При хората идват благовестители, които разказват за него. Тази съвкупност от разказите им хората обозначават като учение за Божието царство.

За да влезеш в новото царство ти е необходимо новорожение и то не по плът, а от вода и дух.

Преминаването към Божието царство не изисква отричане от земните дела, отказ от семейството или някаква държавна дейност, а само нов дух, живеещ по законите на новото духовно поданство.

Иванов беше морски инженер корабостроител. Дълго бе работил в едно учреждение.

Веднъж той се оплака на свой приятел:

– Там има такива раздори и кавги, че и аз не знам какво да правя.

Приятелят му го посъветва:

– Защо не въведеш молитва преди да започнете работа?

– Не знам дали другите ще се съгласят, но мога и да опитам.

Иванов предложи идеята на приятеля си и странно, но във фирмата се съгласиха с предложението му.

И резултатите не закъсняха.

По-късно, когато отново се срещна с приятеля си сподели:

– Не само аз се успокоих, но всички край мен станаха по-кротки.

Един свещеник казваше: „Придобий мирен дух и всички край теб ще се спасят“.

Забележете, че мир и смирение имат един и същи корен и това съвсем не е случайно.

У вечно елегантния Недялко имаше вечно буден зъл дух, който бе извор на неукротима отмъстителност.

Всъщност той дойде на този свят  без покана. Беше случаен плод на онези уж случайни връзки.

Баща  му бе набит як мъж, който си бе пробил път в литературата със стихосбирка от футуристична поезия. Майка му бе жена със свободни възгледи за живота, вярваща в собствения си талант. Тя бе успяла да напише писмо до „известния“ поет.

След това той я покани на среща. Нещата между тях много бързо е завъртяха и те си създадоха свой дом, но това не отказа баща му да остава от време на време насаме с някоя от своите почитателки.

Година и половина след зачеването на Недялко връзката им се разпаднала. Всичко започна с взаимни обвинения:

– Кой е виновен за това дете?

– Да не би сама да съм го правила.

– Ако беше взела предпазни мерки, това нямаше да се случи.

Накрая след раждането на дете, те вече не можеха да се понасят.

– Писна ми от твоите изневери.

– Не съм те викал, ти сама ми се натресе.

И се разделиха.

Първоначално Недялко живееше с майка си. Тя пък напук на всичко се качи на сцената да играе, а детето го подмятаха като малко коте между свободните артисти.

Когато Недялко порасна, майка му реши:

– Време е баща му да се погрижи за него.

Но на „известния поет“ му бе спряло поетичното вдъхновение и той бе започнал да пише само критични статии и рецензии за книгите на колегите си. Тази работа не му допадаше много и той реши да замине за чужбина.

– Недялко, – каза баща му един ден, – ще те изпратя при леля Магда, далечна наша роднина. Тя ще се погрижи за теб, докато съм в чужбина.

Леля Магда бе добра жена и не се отнасяла зле с Недялко, тя продължавала да го храни дори и когато вече не идваха пари от баща му.

Но всичко преживяно в детството му намери „благоприятна почва“ в характера му. И така Недялко израснал огорчен и нещастен в живота.

С годините у него се оформи едно цинично решение:

– На никого не се доверявай. Не се съобразявай с чувствата на другите. Живей сам за себе си.

На 21 години стана журналист. Качествата, които притежаваше, с унаследените умствени способности и дарбата да изразява хапливо мислите си, го направиха успешен в тази професия.

Единственото, което желаеше Недялко в този живот бе, да натрие мутрите на мнозина, като се разрови в порочното им минало или настояще. Това бе неговото отмъщение за това, че не бе обичан.

Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.

Изведнъж небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Това бе буря като никоя друга. В миг земята бе прах, а в следващия се образуваха езера.

Наоколо стана мокро и искрящо. Всичко бе залято от плътни струи вода. Дъждът носеше в себе си всякакви цветове, зелен като полето, син като небето, бел като агнето, жълт като глухарчето.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ръце към небето и прославяха Бог. Козите и овцете в кошарите също усетиха влагата. Пред очите на всички по живия плет от бодливи тръни се появиха пъпки и за един миг, по повелята на Всемогъщия, тези пъпки разцъфтяха.

Хората шептяха молитви изпълнени с благодарност към Бога. Елена благославяше мислено, докато тичаше през изливащия се порой към стаята си, за да взема една купа.

Изнесе купата навън, вдигнах я над главата си и запя високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ѝ и бученето му я заглушаваше.

Купата се препълни, сърцето ѝ също. Тя чуваше как внуците ѝ се викаха един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат децата на техните години.

Гласовете им бяха заглъхнали. Децата бяха онемели, защото бяха станали свидетели на нечовешкото измъчване и убийство на майка им. Сега те бяха освободени, докато дъждът се изливаше върху тях.

По-късно Елена ги заведе при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития мъж. Когато баба им ги накара да го поздравят, баща им се разплака от благодарност, щом чу отново гласовете им. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с Елена и внуците ѝ.

Елена чуваше гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боеше.

– Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му, – каза си тя. –  Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича миналите си деяния.

Не тя усещаше нещо друго в себе си.

– Сега разбирам, – усмихна се Елена, – че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е близо до Неговия божествен дух. Молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.