Ораторът е твърде интересно явление за наблюдение.
Той като пипне веднъж катедрата, съвсем не иска да я остави.
Говори, говори, говори… Ще каже всичко, що знае, и всичко, що не знае.
Няма край потокът от думи… Хване ли ви, мъчно ще се отървете от него.
И като го слушаш, неволно си мислиш: „Горкият, навярно у тях жена му не го оставя да гъkне, та тук си отмъщава на нас, невинните слушатели…“

Лисицата срещнала бобъра, харесала му козината и разбрала, че не е кой да е. Не могла да заспи цяла нощ. Мислела на глас:
– Не съм ли хитра и нямам ли нежна кожа? От другите нима съм по-лоша? Ще дойде час и бобърът ще бъде мой.
И ето лисицата търчала след Бобъра, въртяла опашка и го гледала в очите. Шепнела му ласкави думи, а понякога замълчавала….
Любов замаяла посивялата глава на бобъра. Загубил той покой. Оставил бобърката, че му се сторила стара.
Лисана щом го завъртяла……
Веднъж на горската поляна го срещнал познат таралеж:
– Здравей! Е, как живееш, със лисицата?“
– Ех, друже, — отвърнал бобъра. — Всичко ми се е объркало. Тая лисица само за едно я бива: вечери, обеди, приеми. От рижа стана черносива. Все веселби, все премени. И все скитори. Друже стари, говоря ти като на другар, ще се погубя без време аз….. Както са тръгнали нещата, ще се върна при жената си. Добра е тя и ще ми прости…
А Ежко казал:
– Ако ти не се завърнеш в дома си още днес, ще свършиш като просяк….
До къщи бобърът изтичал и викнал:
– Отваряй, жено! Аз съм!
А жена му отговорила:
– Веднага се махай! При своята лисица си върви!
Тръгнал към лисицата назад, но там заварил друг бобър…
Тази история не е нужна за такива като лисицата, те си знаят какво да правят. Тя е за такива като белокосия бобър.

В нашата памет може ли гладко да се натрупа цялата информация, предоставена от сетивата ни?
Изследвания и експерименти проведени от психолози показват, че това не винаги е възможно. Не винаги паметта на човека е способна достоверно да възпроизведе получената от нея информация.
По време на един такъв експеримент на участниците е бил показан диапозитив. На него имало вагон в метро. Във вагона пътували двама човека, един чернокож и един бял. В ръката на белия човек имало испански сгъваем нож.
Експериментът се е извършил така. На един от групата е показан диапозитив. Той по памет е трябвало да разкаже за видяното на друг, а той на друг и т. н., докато описанието достигне до последния от групата.
Изследователите се убедили, че в паметта на участниците стават интересни и разнообразни изменения на информацията. Ножът сменил собственика си, даже се появила и възможна жертва. Ето как звучало описанието на последния участник, когато то стигнало до него: „Във вагон от нюйоркското метро, който вървял по улица Портленд, се намирала еврейска жена и чернокожо момче, което държало испански сгъваем нож“.
В друг експеримент на групата участващи бил прочетен списък от  думи: сън, уморен, събуждам се, креват, нощ, отдих, хъркане, безсъние, одеяло. Когато помолили участващите в експеримента да възпроизведат по памет някои от думите, болшинството добавяло думата „спя“, която изобщо не фигурирала в списъка, но всички били убедени, че тя се намира там.
Дори постъпващата информация да се запомня достоверно, в някои случаи тя все пак ще бъде изкривена.
В момента, когато стане изкривяването, започва процес на кодификация. Процесът на кодификацията позволява да се съхранява и след това да се възпроизвежда информация с по-голяма прецизност и икономия. Кодификацията е активен процес, включващ цялата система от умствената дейност на човека. С помощта на умения и стратегии нашия мозък реагира на нуждите и ценностите ни. Тези лични фактори, понякога до неузнаваемост променят информацията.

Истинското приятелство не изпитва завист,

истинският приятел е най-голямото богатство.

Старият и мъдър вожд на викингите празнувал поредния си юбилей.
Шумно и весело пирували неговите приятели и съратници. Всеки ставал и вдигал наздравица за вожда, пели хвалебствени песни за неговата сила, мъжество, храброст и безстрашие. Пожелавали му богатирско здраве, победи в боевете, дълги години живот и всичко най-хубаво.
Дълго и търпеливо ги слушал старият викинг.  Накрая станал и казал:
– Благодаря ви братя за добрите думи, които изказахте в моя чест. Видял съм в живота си много скърби и радости, постигал съм слава и почит, получил съм много богатства и земни блага…, но нямам нито един истински приятел.
Думите на вожда съвсем не се харесали на войните му. Скочили от местата си възмутени.
– Как можеш да говориш така? Помниш ли, когато изтърва меча си в боя и аз ти го подадох, за да спася живота ти? – закрещял един от войните.
– Нима си забравил, как враговете ти запалиха дома ти  и аз те приютих със семейството ти? – огорчен прибавил втори.
– Дадох ти дрехи и те нахраних, когато беше гол и гладен! – възмутил се трети.
– Да, това е истина, – отговорил вожда, – Аз съм ви благодарен за това и оценявам вашата доброта и грижа за мен. Но помните ли онзи ден, когато получих награда за смелостта си в боя. Маска на завист изкриви лицата ви, много от вас наведоха глави и забиха поглед в земята. А аз очаквах да се зарадвате с мен! А когато бях повишен в ранг, вашите очи станаха тъжни. И вероятно някои от вас са си помислили: „Защо него, а не мен?“ А аз очаквах да споделите моето щастие.
Ние често не разбираме правилно понятието истинско приятелство. Спомням си поговорката: „Приятел се познава в беда“. Ние несъзнателно очакваме беда, за да проверим приятелите си.
Истинският приятел наистина се познава в беда, а най-искрените и преданите се познават в щастието.
Желая ви искрени и предани приятели, умеещи не само да са съпричастни и да ви подкрепят в скръбта, но и искрено да се радват на победите и успехите ви заедно с вас.
Приятелските отношения между хората са най-голямото богатство. Те не се купуват и не се продават, не се печелят на лотария и не се обменят. Душата на човека искрено се радва на истинското приятелство.
За да имаме такова приятелство, трябва постоянно да се стремим да станем вътрешно по-чисти и добри. С една дума, да растем.

След едно богослужение до проповедника се приближил един мъж и му казал:
– Знаете ли, че вашите проповеди ми напомнят Божията благодат.
На проповедника му харесали думите на мъжа и му се усмихнал любезно.
– Е, – казал той, – нима са толкова вълнуващи и несравними?
– Не, но никога не свършват….