Татко се прибра от работа и започна да обсъжда нещо на висок глас с майка ми. Радителите ми започнаваха да крещят. Застана до тях, но те не ме виждаха.
Думите бяха ясни за мен, но ставаха все по-силни, сякаш набъбваха и не можеха да проникнат в ухото ми. Те се блъскаха едни в други, разделяха се на срички, след това на букви. Буквите се смесваха и обикаляха около главата ми като стегнат, тежък шлем.
Ушите ме заболяха, разплаках се и избягах в стаята си. Но буквите като злобни пчели летяха след мен и ме жилиха. Аз се мятах и търсех къде да се скрия, за да не ме намерят.
В килера беше тъмно. Аз се скрих зад мамините рокли в гардероба и си затиснах ушите…
Какво, прилича на вашето дете ли? В такъв случай, помислете си добре. Върху вас лежи най-голямата отговорност за неговото възпитание и развитие. Във вашето дете Бог е заложил голям потенциал. Нима ще го похабите?

Отново избори. Една огромна тълпа като настръхнал мравуняк напираше да влезе в киносалона.Какво очакваха тези хора? Може би някой да им разреши проблемите, кой знае?!

Един от „силните на деня“ започна разпалено. Хората го слушаха внимателно и от време се чуваше някоя одобрителна реплика.

– Повярвайте ми, не мога да ви лъжа ………

Ораторът размахваше ръце и се опитваше да покори хората. За него нямаше значение колко ще излъже и колко неосъществими неща ще обещае. Сега му се е удало случай, защо и той да не опита какво е това власт?

Малка групичка отзад го гледаше, а хората в нея тихо си шушукаха и леко се подсмиваха. Сред тях седеше едър човек, с прошарени коси, а в погледа му се четеше ярост и негодувание.

– Този ли, – изсъска през зъби мъжът. – Колко нещо е „присвоил“, а за жените да не говорим, няма женена, няма мома, щом е хубава, негова е. Дом има като дворец, две вили и четири коли.

– Да не мислиш, че не знаем, отдавна сме му влезли в дирите.

Един старец до тях поклати глава и каза:

– Има недостойни хора, чиято намеса харесаме или не, определят хода на събитията.

– А не можем ли с нещо да допринесем за намаляването им? – пракъсна го голобрадо момче, с едва наболи мустаци.

– Вероятно може да се постигне нещо, като не им даваме възможност да действат, – продължи старецът.

Опрял се на вратата, млад мъж с очила, дънки, синя фанела с „чуждестранен“ надпис, присви очи и каза:

– Външният вид нито прави някого да бъде подходящ, нито неподходящ. На нас ни липсва проницателност. Единствено мъдроста на Бога е достатъчно адекватна в управлението на Неговото царство. Не трябва да се впечатляваме от външния вид и гръмките думи, а точно това правим при поредните избори. Обикновено търсим хора, които са инициативни, които могат да разтърсват и разчувстват, настъпателни, общителни, амбициозни, които имат добър подход към хората и могат да се представят добре. А някога питали ли сме ги, какво правят през свободното си време, как се отнасят в семейството си към баща, майка, съруга. Децата уважават ли ги? Могат ли да плачат, да се  грижат за инвалиди, болни и стари хора?…..

Старецът се засмя тихичко и прибави:

– Понякога Господ трябва да ни избавя от нашите „избраници“. Защото на време не сме гледали и не сме се застъпвали, за когото трябва.

Дребна жена с прошарени коси изгледа групичката и каза:

– Такава апатия е обхванала хората, че какъвто и ярем да им наложат, все ще го тегля.  Нявярно нещо силно трябва да ги разтърси, за да разберат на къде да гледат и какво да направят.

Групичката се умълча, а ораторът продължаваше да омайва аудиторията…..

Лятото, край една малка селска църква попаднах на доста интересна компания. Беше интересен човек, падаше малко ексцентрик.
При лутанията си се бе натъкнал на някаква „нова религия“ увенчана с високомерие и възвишеност.
Моя събеседник беше много забавен. Пътувал отвъд тропиците , разказваше интересни неща за своите пътешествия. Със загорялото си лице, бухнали вежди и остра брадичка ми напомняше на някой горски дух.
Бяхме седнали на тревата и лениво се взирахме в кубето на църквата.
Вечерта се предусещаше в късния следобед, а в небето се носеше мощна птича песен.
Изведнъж той се извърна към мен и ме попита:
– Знаете ли защо шпилът на църквата е вирнат така?
Признах невежеството си, като срамежливо повдигнах рамене, а той махна с ръка и продължи:
– О, същото е като при обелиските – античен фалически култ.
Какво бе породило това твърдение? Навярно някакво извратени мислене. Нима има думи на земята, с които може да се изрази такава нелепост и то на такова място?! Но всичко това беше пълен абсурд!
Едва сега разбрах как са се чувствали тези, които са изпращали вещиците на клада.

– Ами да, наистина, – казах след минута, – ако не беше фалическият култ, църквата щеше да е построена наопаки, кацнала върху шпила, насочен на долу.
Стана ми смешно. Но събеседникът ми сякаш не забеляза иронията, той по никакъв начин не даде знак, че се е засегнал. Изглежда не се отнасяше достатъчно ревностно към „научните“ си открития.

В семейството им обичаха нововъведенията особено, когато се отнасяше за кулинария, бяха царе. Наскоро Димка бе открила прекрасно лакомство, което ситно нарязано в чиния се превръщаше в невероятна салата. Тя изобщо не можеше да си представи цвекло и то червено сервирано на масата, но сега често си правеше салата от него.

Мъжът ѝ Рангел беше минал през пазара и бе купил две глави. Решиха за обяд да нарежат само едната. Хапнаха си добре.

Когато Димка излезе от тоалетната беше малко смутена, но махна с ръка и продължи към терасата.

Малко по-късно включи телевизора. Пускаше го, за да ѝ бърбори нещо, а само от време на време поглеждаше екрана.

Но сега някакво „светило“ на медицината обясняваше нещо доста настървено. До Димка стигаха само част от думите му.

– …….ако забележите кървавочервен цвят в урината си …..

Тя трепна и се заслуша. Човекът обясняваше, че при така появилите се белези, трябва да се отиде на лекар, защото това можело да се окаже рак.

Какво накара Димка да се заслуша в тези многословни обяснения?

Днес тя неволно забеляза, че урината ѝ е червена като кръв. А и сега тези обяснения. Няма нищо случайно в този свят.

Сърцето и се сви, а в стомаха си усети голяма оловна топка. Мисли известно време, а накрая реши: „Не обичам много лекарите, но все пак трябва да отида:“. Страхът ѝ даде кураж.

Сподели с мъжа си, а той ѝ каза: – Трябва да отидеш на лекар, докато не е станало късно.

Той тръгна към вратата и изведнъж се спря:

– Чакай, – и пръста му сочейки нагоре, замръзна във въздуха. – Моята урина също беше червена. Май и аз трябва да отида на лекар.

Застана накрая на стаята, като пристъпваше от крак на крак. Веждите му се  събраха, а погледа му се загуби някъде в килима. Явно мислеше нещо съсредоточено. Изведнъж усмивка заля лицето му и той хитро погледна жена си.

– Диме, – развеселено каза Рангел на жена си, – трябва да е от червеното цвекло.

От гърдите на Димка се отрони тежка въздишка, сякаш голям воденичен камък беше паднал от раменете ѝ.

Имало едно време едно птиче, което било много болно. То не можело да отлети на юг с останалите, за това ги изпратило с думите:

– Ще намеря някъде подслон, а напролет ще ви чакам тук.

Когато всички птици отлетели малкото птиче отишло при един дъб и го попитало:

– Мога ли да се скрия в клоните ти, за да не замръзна през зимата.

Но дъбът отказал. Той бил коравосърдечен и студен. Тогава птичето отишло при един клен със същата молба. Кленът бил по-любезен от дъба, но също не подслонил малкото.

Птичето започнало да моли наред всяко срещнато дърво, да го подслони за зимата. Но и брезата, трепетликата, върбата , бряста, …. му отказали.

Дошъл първият сняг и птичето се било вече отчаяло. Пред него се изпречил един бор. С последна надежда, премръзнало и останало без сили, то едва промълвило:

– Ще ме приютиш ли през зимата?

– Не мога да ти предложа кой знае каква закрила, – казал борът. – Имам само иглички, а те пропускат вятъра и студа.

– Няма значение, – казало птичето треперейки.

Борът се съгласил и прибрал премръзналото птиче. Благодарение на закрилата на бора малкото оцеляло през дългата зима.

Когато пролетта дошла и хълмовете грейнали в пъстра премяна, семейството на птичето се завърнало.

Създателят разбрал как дърветата се отнесли към малкото птиче и много се ядосал.

– Как не пожалихте клетото птиче , изпаднало в беда? – рекъл Той.

– Съжаляваме, – стенели дърветата.

– Заслужавате да ви накажа, – заявил Създателят.

От тогава всички дървета губят листата си наесен. Само иглолистните дървета остават зелени през зимата, заради милостта, която борът проявил към малкото птиче.