Представете си, че сте в работилницата, където се прави анализ на материала, в един стоманолеярен завод. Около вас има малки преградки и отделения. Стоманата се изпитва до краен предел и се отбелязва с цифри, които обозначават степента ѝ на закаленост.

Няколко парчета се подлагат на усукване до толкова, че се счупват. Върху тях се отбелязва силата на усукване. Други се разтеглят до край и на тях се бележи възможностите им за разстягане. Други се подлагат на натиск до раздробяване и те се бележат.

В завода знаят степента на напрежение на всяко парче стомана. Така могат да определят кои от тях стават за  построяване на кораб, здание или мост. Работниците са добре осведомени за това благодарение на залата за анализите, която на практика доказва качеството на материала.

Така се случва и с Божиите деца. Бог не иска да бъдем вази за украшение от стъкло и порцелан. Той иска да бъдем като тези яки стоманени пръти, способни да издържаме на най-висока степен на усукване или натиск, без да се предаваме.

Бог не иска да сме като оранжерийни растения, а да бъдем подобни на дъбовете, устояли на бурите; не и подобни на пясъчни дюни носени от вятъра, а по-скоро гранитни скали, съпротивляващи се на ураганите.

За да ни направи такива, Той трябва да ни тества в изпитания. Много от нас са преживели и знаят от собствен опит, че страданието всъщност е Божият лабораторен тест.

Лесно е да говорим за вярата и да развиваме теории за живот чрез вяра, но Бог често ни хвърля в пещта, за да изпита качеството на нашето злато, отделяйки го от примесите и шлаката.

Блажени сме, когато ураганите на неспокойното житейско море ни правят ценни за Господ Исус Христос. По-добре в бурята с Христос, отколкото в спокойна вода без Него.

Младен бе тръгнал да издири най-добрия човек на земята. Веднъж попадна в един град и чу името му:

– Андрей Добролюбов.

– Защо смятате този човек за най-добрия? – попита Младен хората.

– Той е истински християнин. Води безупречен живот и е пример за всеки от нас.

Много от семействата са нарекли децата си с неговото име.

Чрез Андрей Младен прие Господа за свой Спасител. Добролюбов стана пример за младият човек.

Наложи се Младен да напусне този град и да замине надалече от него. Няколко години, той не се видя с Андрей, но един ден прочете във вестниците, че Андрей Добролюбов е умрял.

Сърцето на Младен се изпълни с голяма мъка и той едва се добра до дома си.

– Какво ще правя сега без него? – каза си Младен. – Всичко пропадна.

На другия ден реши и се върна в града на Андрей. Там още по-отчаяно мълвеше:

– Андрей, защо ме изостави на кого ще се опра сега, ти беше моята надежда…

Една жена го чу и му каза:

– Не се опирай на Андрей, той е само човек и както виждаш умря, като всички хора. По-добре разчитай на вечния и жив Бог, на Който Андрей бе дал сърцето си и бе покорил живота си. Надеждата в Бога не допуска колебание. Господ не помага на този, който се надява на богатство, слава, човешка и светска сила, а понякога и на Бога.

– Това е добър урок за мен, – започна по-ясна мисъл да се оформя в ума му. – Надеждата ми и упованието ми трябва да почиват на Бога.

Израилтяните много често се обръщат един към друг с определени обръщения. Някои от тях са много разпространени.

На първо място те използват обръщението Нешама (נשמה), което означава „душа“. То се използва, когато сте много близък с този, с когото разговаряте. Използвайте го само ако добре познавате човека. Иначе събеседникът ви ще се почувства неудобно.

Мотек (מתק) означава „сладост“. Много двойки се наричат помежду си така. Често това обръщение се използва между родители и деца.

Хамуд (חמוד), или Хамуда (חמודה) в женски род означава „скъпа“. Обикновено се използва за деца и домашни любимци. Ако се отправи към възрастен човек, може да създаде впечатление за снизходителност. Бъдете внимателни!

Нели е малка, но не обичаше да лае за щяло и нещяло, тя е сериозна дама. В къщи бе спокойна, а на улицата вървеше с ясно определена цел. Никого не докосваше и не обичаше децата. Няма да отиде при тях, и ако ги видеше да се задават, не ги гледаше подозрително.

Нели си отиваше у дома със стопанката си Фанка, когато иззад ъгъла се показа баба с момче на четири години.

– Иди погали кучето. Виж колко е смешно и мило, – нареди бабата на внучето си.

Нели изпадна в шок. Те не бе свикнала да се спускат към нея, нито да викат край нея хора.

Внукът на тази баба веднага протегна ръцете си към кучето. То започна да се крие зад Фанка. И се опита да се слее с асфалта.

Обикновено Нели привличаше вниманието на хората, поради своята миловидност и малък ръст, за това Фанка я взимаше на ръце, но не и този път. Когато стопанката ѝ понечи да я повдигне, момченцето изведнъж хвана каишката.

Фанка очакваше, кучето да се разлае, но то само изръмжа и се изопна на асфалта.
Детето започна да го дърпа под одобрителните възгласи на баба си:

– Погали го, нищо няма да ти направи.

Фанка грабна каишката от момче, взе на ръце кучето и си тръгна.

Бабата взе да подтичва и да вика отзад.

Изведнъж от входа излезе Ники с голямото си куче и тръгна към Фанка. Бабата веднага промени траекторията си и ги заобиколи.

Ако всичко беше свършило така, това би било много добре, но не стана ……

– Махнете това чудовище! Такива кучета трябва да се убиват! Видях по телевизията такива какво правят с децата!, – започна още по-силно да вика бабата, така че хората започнаха да се обръщат към Фанка и Ники.

В двора познаваха Нели и кучето на Ники още от рождението им. И никой не се стряскаше от тях.

– Искахте да погалите кучето, елате и го направете, – каза Фанка, на която този цирк бе започнал да ѝ идва до гуша,  като същевременно свали намордника на голямото куче.

Бабата хвана внука си и бързо се отдалечи, като продължаваше недоволно да мърмори…..

Да бъдеш учител е голяма отговорност, всеки знае това.

Това е знаел и учителят от китайската провинция Съчуан Фан Мезонг.

Когато започнало земетресение, той казал на учениците си:

– Запазете спокойствие. Това е земетресение.

Във всичко това няма нищо лошо, ако след думите си  не избягал от класната стая, без да се оглежда.

Така без да спира, Мезонг стигнал до средата на футболното игрище. Там забавил тичането си, осъзнавайки, че прави нещо нередно.

В Китай не поощряват раждаемостта, но не е прието децата да се оставят в опасни ситуации на произвола на съдбата, особено, ако грижата за децата е твоя пряка отговорност.

Фан бил честен, когато трябвало да обясни постъпката си. Той не търсел начин да се измъкне, а си признал:
– У мен е много развит инстинкта за самосъхранение. Никога не съм бил смел. По принцип не ме интересува ….“

Честността на учителя е ценно качество, но Фан Мезонг изгубил работата си.