Вие максимум полагате усилия, за да укрепите семейното си благополучие, но не се получава. Може би правиш нещо не както трябва. Ето някои прегради, които може би те спъват.

Ние винаги искаме да ни разбират и понякога да ни съжаляват. Иска ни се да намерим виновник за всичките си беди. Например, ако сте жена имате малка възможност да направите кариера. Ако е пълна, всички я гледат накриво и не искат да я вземат на работа. Ако една жена е омъжена и има и деца, тя не се взима на работа, защото децата често боледуват. Ако не е омъжена дава й се нископлатена работа и е много заангажирана. Какво да правим?

Спри да се оплакваш и започни да действаш. Достатъчно сте плакали, време е да поработите. Не си доволен от работата си, овладей нова професия, която ти допада.

Не сте ли забелязали, че скъперникът плаща два пъти?

Става дума не за разумната спестовност, а за патологичната алчност. Това търсене на отстъпки, спестяване на доброто хранене….влошава здравето ти. Към икономиите трябва да се подхожда внимателно. Истински обезпечените хора са готови да платят за нещата реалната им стойност. Оценявайте възможностите и не икономисвайте там, където няма смисъл.

Желанието за бързо получаване на блага е път към финансова пропаст. Хората, които искат „сега на момента“, не могат да разберат, че ако си намерят работа със средна заплата в солидна компания, след време ще получат много повече. Такива хора пренебрегват образованието и отдават предимство на неквалифицирания, но добре платен труд.

За да събереш богата реколта, трябва да посееш. Ако искаш да изкараш добър плод, трябва да обработваш земята. Работи в перспектива и не жали силите си в труд и добиване на знания.

Времето е пари.

Неудачникът не цени времето си, но и това на другите. Дните, часовете и минутите се изнизват край него, като пясък през пръстите му. Този човек ще загуби много време, а от там и добри възможности. Може би трябва да си дадеш сметка за какво отива времето ти, за да станеш по-добър негов стопанин.

Чувала съм някой да се оплаква: „Не ми харесва това, с което се занимавам“.

Има много неща, които не са ни приятни. Не става въпрос за миенето на съдове или необходимостта да ставаш на разсъмване, а за това, че човек ходи на работа, която не обича или мрази бизнеса, с който се занимава.

Ако твоята работа не ти доставя удоволствие, преразгледай своите виждания за живота и прави това, което те удовлетворява.

Не казвайте, че на съседа му е по-добре.

Завистта е лошо чувство То усложнява общението с околните и подтиква човека към постъпки, които не съответстват на финансовото му положение. Приятелят ми има кола, а аз нямам. С какво аз съм по-лош от него? И не преценявайки възможностите си, човек прибягва до кредит, който по-късно не може да изплати. Не е време да се парадира сега със скъпи вещи.

Завиждай само на себе си! Погледни в огледалото. Нима не си красив и умен? Ти и без диаманти сияеш като звезда.

Ако искаш да си създадеш врагове, вземи пари на заем.

С парите взети на заем не можеш да си купиш добро име, репутация на щедър човек, не можеш да получиш добро отношение, нито чиста съвест или чувство за собствено достойнство

Ще трябва да се научите да казвате „не“, ако не на всички, то поне в някои ситуации.

Всички тези правила са прости и отдавна известни, единствено трябва да се приложат на практика.

Ние често говорим колко опасни са нашите пътища, за хората като цяло и за децата в частност. Но това е нищо. Ако погледнем как учениците отиват на училище в редица не много развити страни, ще настръхнем.

В Индонезия учениците живеещи в едно село, трябва всеки ден до училището да „ходят“ по кабелен път. Той се намира на 10 метра над реката. След това се движат още седем километра през гората.

Не е лесно и на техните връстници от едно друго село, които трябва да преодоляват път през счупен мост. Може да се възползват и от напълно нормален мост, но трябва да обиколят малко и да вървят допълнително един час. Учениците избират по-опасния път, но и по-краткия.

Къде гледат родителите?

Филипинските малчугани част от пътя до училище преодоляват като плуват на гуми от каучук.

Във Виетнам учениците от района Мин Хоа буквално плуват до училище.

Труден е пътят към знанието и за децата от една китайска провинция. Те трябва да се движат по тънка линия в скалата, надвесена над буйна река. Има и по-безопасни пътища, но за тях се изисква повече време, почти два часа. Обикновено учениците избират по-краткия път. Понякога ги съпровожда директорът на училището.

Какво кара тези деца да преодоляват толкова трудности всеки ден по пътя към училището? Ние имаме много по-добри условия, а учим ли наистина?

По-рано за да накарат децата да гледат в обектива фотографите казвали: „Погледнете тук! Сега ще излети една птичка“.
Тази птичка е била напълно реална в ерата на масовата фотография. Тя не била жива, а месингова.
Тогава камерата е била далеч от перфектната и за да се получи хубав образ, хората трябвало да стоят в едно положение за няколко секунди.
За да привлече вниманието на неспокойни деца, асистент-фотографа в точното време вдигнал лъскавата „птица“, която по това време умеела и да „пее“.

Никога не съм имал достатъчно време, за да се справят със собствените си деца. Работа, кариера, личен живот. Но децата ми са получавали всичко, което искат. Имах достатъчно пари, за да отговори на техните компютърно-шоколадени потребности. Затварях очите за грешките им, а те ми прощаваха отсъствието на внимание.
Но детството бързо отмина. Дойде трудното юношество. Първите взаимни обвинения, първият истински чувства. Направих ужасно откритието, моите деца са израснали без любов. Не участвах в тяхното съзряване, не спирах лошите им постъпки, не ги научих да различават доброто от злото.
След едно поредно недоразумение, аз стоях в кухнята, белех лук и сълзите ми течаха от очите. Влезе майка ми:
– Защо плачеш?
– Да знаеш на какъв лют лук попаднах! От него не можеш да не заплачеш.
– Изглежда, малко са го поливали.
Тогава разбрах, ако децата не се поливат в детството, когато пораснат ще донесат  на другите сълзи…

За образец на целеустременост може да се смята 81-годишната Рицуко Кенмоку от японския град Кавагути. Въпреки преклоната си възраст тя е осъществила мечтата на живота си. Получила е диплома за завършено средно образование.
Възрастната ученичка няма да остане само на това ниво. В близко бъдеще се готви да продължи в по-горните степени на училището.
Рицуко се е родила в малко селце през юли 1931 г. В детството си е показала голяма ревност към знанията. Въпреки това, поради Втората световна война тя трябвало да прекъсне обучението си. По това време много японски деца трябвало да работят на полето, помагайки на родителите си.
Не останало време за учебниците. След войната Кенмоку се омъжила и на раменете и паднало цялото домакинство. След това се родили три деца. Рицуко много била огорчена, че не можела да помогне на децата си в училище.
Преди три години тя взела решение по всякакъв начин да завърши средното си образование. За нея тези три години прекарани в гимназията били  „много интересни и приятни“.
Интересното е, че е получила дипломата си в един ден с внука си. В класа й имало много чужденци, на които тя помагала да осъвършенстват знанията си по японски език. Рицуко толкова сериозно се отнесла към обучението си, че посещавала училището и по време на ваканциите, като допълнително се обучавала от преподавателите.
Сега пред нея предстоят трития класа на средното училище и Кенмоку е решила усърдно да се заеме с тях.
В Япония действа система на тристепенно средно образование: Шест годишно начално. тригодишно средно- и тригодишно гимназиално образование. Задължителни са само двете степени. 94 % от японците завършват и третата степен, защото тя увеличава шансовете им да постъпят във висше учебно заведение. Учениците в Япония за 12 години сменят три общообразователни заведения.