Запрян имаше болнична охота да спори за всичко. Няма значение за какво, важното е да се противоречи.

Бе слънчев ден и хората радостно излизаха навън. Всеки се радваше на хубавото време и се стараеше да свърши нещо по двора.

Запрян вървеше намръщен и не обръщаше внимание на никого.
От сутринта се скара с баща си и бе тръгна към свещеника, за да разреши спора, който се бе възникнал помежду им.

Без да поздрави Запрян направо попита духовното лице, което срещна в двора на храма.

– Трябва ли непременно да ходя на църква ако имам Бога в душата си?

– Ако се смяташ за верен Нему, не можеш да не посещаваш Божия храм.

– И все пак ….. – измърмори нерешително Запрян.

– Тук в църквата се извършват Божите тайнства. Господ ни дава Своето Тяло и Своята Кръв за опрощение на греховете ни и за изцеление на нашите души, – каза свещеникът.

– Да, но …, – желанието да противоречи, не бе напуснало Запрян.

– Тъй като казваш, че Бог е в душата ти, едва ли се досещаш, че душата ти е покрита с язви от греховете ти. Тя кърви. Изкривена и покварена е, но ти не усеща това.

Запрян въздъхна дълбоко и погледна с укор свещеника

– Не искаш да се вслушаш в себе си и да разбереш, че си тежко болен, благодарение на греховете си, – свещеникът продължи наставлението си. – Разбери само Господ може да те изцери, .

– И какво излиза от всичко това? – Запрян недоверчиво се взря в очите на Божия служител.

– Храмът е духовна болница и тъй като няма човек без грях, който допринася за душевното му разстройство, всеки трябва да отиде в храма, включително и ти.

Запрян повдигна рамене и си тръгна. Не успя да надделее в този спор, но следващия път може и да успее.

Заваля сняг. Ситен бе, но натрупа малко. Бяла пелена покри дворовете и покривите.

Хората си казаха:

– Аха най-после и зимата се показа.

– Крайно време беше, влязохме в декември.

Но на другия ден прокапаха стрехите. Сякаш пролет пукна. Пекна слънце и скритата зеленина под снега смело надигна глава.

Емил и Зарко се бяха облегнали на близката ограда. Примижаваха срещу слънцето, подложили лицата си на топлите му лъчи и тихо разговаряха.

– С тези ограничения се чувствам като в затвор, – подметна Емил.

– По-лошо е когато сами си създаваме капани от нашите мисли, навици, действия и досадното минало, което не ни оставя намира, – добави Зарко.

– Няма по-голям затвор от този, който сами сме си създали, – довърши мисълта си Емил. – Килиите в него имат решетки изградени от собствената ни несигурност.

– По-скоро от дълбоката убеденост, че нещо вътре в нас е сериозно повредено, – усмихна се тъжно Зарко. – Носим това като верига около вратовете си.

– Всички сме на тоя хал, особено в днешното време, – поклати глава Емил. – Това може да се промени, ако на човек му се случи нещо, което силно да го разтърси.

– Евангелието е най-разтърсващата мярка, – възторжено заяви Зарко, – окървавеният кръст. Смъртта на Самият Бог заради нас и Неговото възкресение, които са израз на Божията любов и сила.

– Какво искаш да кажеш? Има ли надежда за нас? – отчаяно провлачи гласа си Емил.

– Повтаряй си го всеки ден: „Има светло бъдеще, но само в Исус Христос“.

Емил изгледа Зарко и си помисли: “ Кой знае, може и да е прав. И от други съм го чувал“.

Слънцето щедро раздаваше светлината и топлината си, макар че бе късна есен, а Любомир се шляеше по двора.

Обикновено той се втурваше да помага на всеки. Паднал човек или наранено животно не би подминал.

Днес лицето му бе тъжно. Какво ли се бе случило?

Видя го баща му и се засмя:

– Защо са ти потънали гемиите?

– Помагах на Стоил за покрива и …., – гласът на Любомир се задави, бе готов да заплаче, но се въздържа.

– Всички се жадни за признание, – констатира бащата. – Помогнал си и си очаквал поне да ти кажат: “ Браво“ или да те похвалят, но то не се е случило.

Любомир погледна баща си. В очите му се четеше болка и потвърждение на думите му.

– Повечето от нещата се правят почти без свидетели, – продължи бащата, – така че няма кой да те похвали.

– Е, не съм чакал благодарност или каквото и да е, – замънка Любомир.

– И така трябва да е. Кой вижда часовете прекарани с пациент, страдащ от церебрална парализа? Кой те вижда, когато ринеш снега от пътеката на възрастна жена, която живее до теб? А когато напазаруваш за някого, прикован на легло или когато помагаш на дете, затрудняващо се в училище? Какво би казал да прекаран час на телефона с приятел, който иска да се самоубие?

Любомир завъртя глава в знак на съгласие.

– Но Бог вижда, – добави бащата. – И когато помагаш, Той се радва. Спомни си какво казва: „Зная твоите дела и любовта, и вярата, и служението, и твоето търпение, и че последните ти дела са повече от първите“.

– Така е, – съгласи се, вече поуспокоен Любомир.

– Не се притеснявай, ако помощта ти към другите не е оценена. Има Един, Който е силно развълнуван от това, което правиш. Бог ни дава сила най-вече, за да провъзгласяваме добрите новини на Евангелието и да затвърдим посланието с живот, който прави думите ни достоверни.

Имаше си дядо Петър пъстър и гръмогласен петел. Това не бе птица, а цяло чудо.

Петелът гордо се разхождаше из двора и наглеждаше любимите си кокошки и пилета. От време на време проточваше врат и извисяваше глас:

– Кукуригу, кукуригу…..

Едно от любимите му занимания бе да рови в купчината тор до обора, където намираше нещо вкусно за себе си.

Изведнъж заваля. Вече втори ден дъждът непреставаше.

Петелът помръкна, загуби гласа си. Увеси гребен и тихо едва чуто шептеше:

– Противен дъжд. Мразя те.

По това време дядо Петър изпращаше внуците си, които му бяха дошли на гости.

Той им предаде вързопа, който бе приготвила баба Мара. Само тя знаеше какво има вътре, но със сигурност щеше да се хареса на внуците, когато го отвореха у дома си.

– Щях да заколя петела, – каза дядо Петър, – но много валеше и никак не ми се излизаше от къщи. Ще му отрежа главата следващия път при по-хубаво време.

– Май дъждът спаси петела, – обади се една от квачките.
– Хубавото е, че не го заклаха днес, – додаде патката. – Щяхме да загубим сладкогласния си певец.

Дъждът продължаваше да вали.

Петелът си легна в курника с кокошките. Натъжен бе.

– Е, ако не беше този дъжд, – каза си той, – денят щеше да бъде къде- къде по-хубав.

Николов събра учениците си под сянката на стария дъб в двора и им прочете текст, който ги докосна и силно развълнува.

– Кой е написал това? – попита Васил.

– Има ли значение? – вдигна веждите си нагоре учителя.

– Но това са толкова вдъхновяващи слова, – възкликна Иван.

– Обикновено отдаваме слава не на Този, Който истински заслужава. Забелязваме оръдието, но не и този, Който го използва.

– Нищо не разбирам, – призна си Запрян. – Какво искаш да ни кажеш, учителю?

– Ако ви бях казал, че това е написано от някой известен мъдър мъж, щяхте всеки ден да носите цветя пред образа му и да му се покланяте. Ако бях назовал името на патриарха, щяхте да изпитвате голямо благоговение пред думите му.

– Но какво лошо има в това? – попита Тома.

Учителят продължи без да отговори:

– Ако бях ви казал, че това е написано от готвача, щяхте да се засмеете. Дори нямаше да го приемете сериозно.

Учениците се смълчаха. Те все още не разбираха, какво искаше да им каже учителят.

– Всяко слово, което докосва човешките души и ги насочва в правилната посока, е било вдъхновено от Твореца, а ние отдаваме слава на човека.

Учениците се размърдаха, но запазиха мълчание.

– Днес празнуваме делото на братята Кирил и Методий, но не осъзнаваме защо, по каква причина са го извършили?

Учителят се изправи и продължи:

– Те трябва да служат за пример, че са се подчинили на Божията воля, да донесат светлината и истината на родния език на народ, който не е знаел еврейски, латински и гръцки…….

Светлината проникваше през разлюлените от вятъра клони, а учениците осъзнаваха истина, която щеше да въздейства в живота им по-нататък.