Точната дата на създаването на картината не е известна. Смята се, че тя е завършена около 1647-1651 години. Предполага се, че Веласкес рисува „Венера с огледало“ по време на посещението си в Италия, тъй като Инквизицията в Испания е забранила да се рисува голо женското тяло. Така  под влиянието на целомъдреният испански мироглед се  смята, че Венера е различна от италианската „Венера“. Тя е разположена с гръб към зрителя.
„Венера с огледало“ е единственият оцелял образът на голото женско тяло от Веласкес. В края на XVIII век тази картина е висяла в двореца на херцогинята на Алба, която по-късно послужила за вдъхновение за нарисуването на „Голата маха“. След смъртта на херцогинята я купил Годой, през 1813 г. била пренесена в Йоркшир.
През 1906 г. картината е купена от фонда на националните колекции – The National Art Collections Fund за Лондонската Национална галерия.
Интересна и страшна е историята на картината на Веласкес „Венера с огледало“. Тя не била в състояние да намери свой постоянен собственик. Хората, които са я купували, веднага след придобиването ѝ се разорявали, а някои умирали в ръцете на изнасилвачи и убийци. Трябва да се отбележи, че дори и музеите със страх се отнасяли към тази известната картина и рядко я излагали публично.
През 1914 г. картината е била повредена, от нахвърлилата се върху нея с нож, суфражетка Мери Ричардсън, но била напълно възстановена и се завърнала в галерията, където е и до днес.

В класната стая децата  притаили дъх, внимателно следят учителката си. Тя им се усмихва дружелюбно и ги пита:
– Какви искате да станете, когато пораснете?
Един иска да стане пилот, друг лекар, трети шофьор, ….. всяко дете споделя своята мечта.
Идва ред и на Димитър. Той гордо се изправя и казва:
– Аз искам да стана глупак.
Учителката изумено го пита:
– Но …. защо?
Момчето весело се усмихва и с настървение обяснява:
– Когато се разхождаме с татко, той постоянно повтаря: „Погледни този глупак, каква кола има само…. А я погледни този глупак, какъв дворец си е построил ….“

В Сицилия властвал цар Хиерон. Той имал в двореца си мъдреци, сред които изпъквал Симонид.
Веднъж Хиерон се обърнал към Симонид:
– Използвай цялата си мъдрост и ми обясни, какво е това Бог?
– Труден въпрос, господарю, – казал мъдрецът. – Разрешете ми да помисля ден-два върху него.
– Добре, – съгласил се владетелят.
Минали два дена. Симонид дошъл при царя и вместо да му отговори на въпроса, го помолил за още четири дни да си помисли.
Минали и четирите дни и Симонид помолил за нова отсрочка:
– Дайте ми още осем дена, господарю!
Хиерон се намръщил:
– Ти шегуваш ли се с мен, Симониде? След това ще дойдеш и ще поискаш още 16 дена за размисъл, а после 32. Кога най-накрая ще ми дадеш окончателен отговор?
– Вие познахте, господарю. – казал спокойно Симонид. – След като свършеха 8-те дни щях да поискам още 16, а след това 32 и така всеки път щях да удвоявам срока. Що се отнася до въпроса, аз ви дадох вече отговор.
– Как така си ми дал! – удивил се Хиерон. – Ти още нищо не си ми казал за Бога, а все искаш нова и нова отсрочка, за да помислиш.
– Ето, това е и моя отговор, – казал мъдрецът. – Вашият въпрос, господарю, не е по силите на никого. Колкото повече мислиш над него, толкова по-малко знаеш и трябва да искаш още дни за размисъл. Този въпрос е като планина. От далече ти изглежда голяма, а колкото повече я приближаваш, тя повече се извисява над теб и ти се чувстваш малък, жалък и нищожен пред нея. Ако не можеш да обхванеш планината с поглед, да я обгърнеш с ръка, как можете, господарю мой, да обхванете с ума си Този, който е създал планината и човека?
Разбрал владетелят думите на мъдреца. Вдигнал благоговейно глава към небето и прошепнал:
– Да, Бог е необхватен!

В Перм християните купили Двореца на културата „Ленин“ и го превърнали в молитвен дом.
Това предизвикало недоволство сред населението. Един мъж мърморел:
– Сградата се намира в центъра на града, тя е „двореца на вожда“, а те ще се събират там да се молят.
Друг добавял:
– Какво нахалство, дори се осмелиха на входа с големи букви да напишат: Църква „Нов завет“.
Много често вярващи раздавали множество екземпляри на „Нов завет“.
Веднъж една жена взела книгата в ръка, прочела заглавието ѝ и с възмущение възкликнала:
– Каква наглост! Даже биография са успели да си напишат!

Един чиновник излезе от офиса си, погледна към двореца на императора с бляскавите кули и си помисли: „Колко е жалко, че не съм се родил в кралско семейство, животът би бил толкова по-лесен…..“
И тръгна към центъра на града, откъдето идваше ритмичен звук на чук и високи възгласи. Работници строяха нова сграда на площада.
Един от рботниците видя чиновника и си помисли: „Защо не отидох да се уча, както ми казваше баща ми. Сега щях да се занимавам с по-лека работа и щях да преписвам текстове всеки ден, и животът щеше да бъде много по-лек….“
По това време императорът пристъпи към големия прозорец на своя дворец и погледна към площада. Той видя работниците, чиновникът, продавачите, купувачите, деца и възрастни и си помисли, колко хубаво би били всеки ден да си на чист въздух, да се знимаваш с физически труд, да работиш някаква работа или да бъдеш просто скитник, и съвсем да не мислиш за политика и други подобни сложни въпроси.
– Какъв спокоен и обикновен живот имат тези прости хора, – казал си той. – Колко са щастливи!
Често се случва да си мислим с наслада, че би било много по-добре, ако сме родени в друго време, в друга страна, при други родители. Но в тъканта на вселената, всеки един от нас е на мястото си.
А да изживеем даденият ни живот щастливо е по силите на всеки.