Смирението, изповедта и покаянието са жизнено свързани. Без смирение, не е възможно да имаме искрена изповед. И без покаяние, смирението и признанието за грях са напразни.

Какво не им достигаше, за да го познаят, ум и прозорливост ли? Те не Го познаха, защото беше облечен в смирение. Не дойде като цар, а като слуга.

Думите Му бяха пълна противоположност на това, което те приемаха. Чужда беше на всяко насилие, високомерие, злоба, разврат. Те обикнаха греха, за това се отдалечиха от неговата съвършена чистота.

Те не Го познаха, защото бяха слепи, така им беше по-лесно.

Например, Пилат веднага схвана, че той е невинен, но нямаше смелост да подкрепи правдата, въпреки че имаше власт. Той изми ръцете си с вода, но с какво щеше да очисти съвестта си.

Те не Го познаха, защото не го обикнаха. Ние познаваме добре това, което обичаме. Тук важна роля играе нежеланието.

Поставете на една маса вестник, роман и Библията. Кое от трите ще привлече вниманието на днешния човек? Вероятно ще прегледа вестника, ще прелисти романа, а на Библията изобщо няма да обърне внимание. Точно така, както човечеството направи с Исус Христос.

Ако Го познаят, хората трябва да Го признаят за Божий Син и Свой Господар.

Какво странно име за село – Гълъбец, но казват, че имената понякога са свързани с нещо забележително в селището. По онова време там имаше много красиви гълъби. На големи ята кръжаха над селото.

Понякога кацаха на площада и почти изпълваха плочките му. Хората дружелюбно ги гледаха. Само децата ги подгонваха, като се мъчеха да хванат някое от тях. Но къде ти, те бяха неуловими.

Вечер гълъбите нощуваха в камбанарията.

Една вечер сатана изкуши местния свещеник:

– Знаеш ли колко хубава чорба става от тези пернати?

Свещеникът се прекръсти и помоли Всевишния за прошка. След това сложи стълбата и се закатери към камбанарията, където току що бяха се приютили гълъбите.

Когато го усетиха, птиците се изплашиха, разхвърчаха се и вдигнаха голям шум. Свещеникът трепна, оплете се в расото си и полетя надолу с главата. За щастие Божият служител се оплете във въжетата на камбаната. Той висеше надолу с главата и чакаше смъртта си.

Когато се опитваше да се освободи, камбаната огласяше селото. Стигна се до там, че дори малко да мръдне, камбаната пак биеше.

Селяните обезпокоени от този звън, хукнаха към църквата, за да разберат какво става.

Който влизаше в църквата изненадано отваряше уста. Техният изповедник висеше оплетен във въжетата, а расото покриваше главата му.

Жените се развикаха:

– Грях, голям грях! Нещо лошо ще се случи!

Мъжете бързо намериха стълба и спасиха свещеника си от явна гибел. А той ни жив, ни умрял, беше пребледнял, целия трепереше и едва шепнеше:

– Дяволска работа. Той ме измами. Като грешник щях да умра. Що ми трябваше да се хващам на въдицата му?!

Един ден един млад човек, студент от елитен университет каза:

– Има много пътища към спасението и небето. Искреността е ключът към постигане на небесата. Можете да вярвате, каквото си искат, стига да сте искрени.

Прав ли е? Достатъчно искрен ли е? Или човек може искрено да сбърка?

Библията много ясно казва, че свободата от греха идва само чрез Исус Христос.

“ Който ни люби, и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си“.

„И чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име [Христос] дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим“.

Когато определяме Спасението, като помилване, трябва да добавим и „чрез смъртта на Исус Христос“.

Кой се нуждае от Спасение? Всеки е съгрешил и осъден на вечна смърт или отделян от Бога.

„….. душата, която е съгрешила, тя ще умре“.

„Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса“.

В църква влезе човек и поиска пари, щял да пътува. Дадоха му.

Беше зима. Вятърът пронизваше до костите. Човекът се задържа малко вътре, да се постопли. Той бе приклекнал и протегнал костеливите си ръце към огъня. Нахлупил бе смачкана и износена фуражка. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, трудно можеше да се познае възрастта му.

Мъжът огледа стенописите и каза:

– Тази картина за съда, за всички нас в живота ни е много близка. От детството си така живея. Баща ми и майка ми, брат ми, съучениците, всеки в своята зона … За това Бог за мен е като прокурор. И за всички, които познавам е така.

– А какво ще кажеш а вярата? Как може без нея да се живее?

– Вяра … Който и където да се намира за своята вяра не говори и аз няма да го направя. В токова …. по-добре е да не навлизам. Животът е вълчи, за каква вяра може да се говори.

– За някои хора грехът не е вина по Наказателния кодекс, а болест. Покайват се и излекуват се от греха. За тях Бог не е прокурор.

– Щом не е прокурор, значи е доктор. В болницата ще полежат, това е хубаво, значи си почиват. Лежиш, а времето минава. И при доктора трябва да знаеш кога да отидеш, но и той е началник. Така че избирай, кой е за теб Бог, прокурор или доктор, няма значение все за прокурора се работи …

– А какво ще кажеш за милостта? Нали Бог е любов?! Той обича грешника и му прощава така, без нищо…

– Без нищо … В животът дори и бълхата не скача без нищо, отче. Имало един човек, а къде ще се постави, винаги ще се намери място. А тези за „Бог любов“, които говорят, това е просто … романтика. Те не са седели сами и живота не познават.

Така си и поговориха край огъня двамата скитникът и свещеникът …

А после човекът си тръгна.