Един човек поискал да вземе участие в строежа на храм, но бил беден и не можел да даде нищо за това. Желанието му било искрено и той започнал да търси изход.

За целта се отправил в планината, за да избере добър гранитен камък за строежа. След това той отделил време за да го откърти, издяла и полира.

Дарът бил готов, но никой не се съгласявал да откара този тежък камък за малко пари, а за повече той нямал възможност.

Когато съвсем се отчаял при него дошли четирима  малки, хилави мъже и му казли:

– Съгласни сме да преместим камъка за половин пара. Само, че камъка ще го качим на гърба ти и ще го подържаме от четирите му края.

– Но той е толкова тежък и ще ме смаже. Хората ще ми се смеят, – казал човекът.

– Ти за хората ли правиш това или заради Бога? – попитали мъжете.

– Разбира се, че за Бога, – заявил твърдо човекът.

Повдигнали камъкът на гърба му, но ……. колко странно той изобщо не го усещал. Така стигнал до строежа на храма. Когато се обърнал да благодари на малките мъже край себе си, не видял никой.

Така става със всеки от нас в живота. Искаме да направим нещо хубаво, но се страхуваме от това, какво ще кажат хората около нас. Но ако преодолеем страха, помощници винаги ще се намерят.

По пътя вървяла голяма тълпа хора. Всеки носел своя кръст на гърба си. Сред тях бил един хитър човек, на който му се струвало, че неговия кръст е доста тежък. Изостанал малко назад. Скрил се зад дърветата и отпилил малка част от кръста си.

Доволен от находчивостта си, той бързо догонил другите и продължил пътя си по-нататък.

Изведнъж пред хората се изпречила дълбока пропаст. Те сложили кръстовете си и преминали, а хитрецът останал от тази страна. Неговият кръст се оказал малко по-къс, толкова колкото бил изпилил.

Един мъж искал да помогне на жена си, която, според него, имала проблеми със слуха.
Веднъж той застанал зад гърба ѝ, отишъл в края на стаята и тихо казал:
– Чуваш ли ме?
Отговор нямало и той приближил, като повторил въпроса си:
– А сега чуваш ли ме?
Отново нямало резултата. Той дошъл още по-близо и попитал:
– Чуваш ли ме?
Така и не чул отговор от нея. Накрая застанал зад гърба ѝ и отново повторил въпроса си:
– Чуваш ли ме?
Тя се обърнала и му казала:
– За четвърти път ти казвам: Да!
Обикновено става така, ние си мислим, че с другия нещо не е наред, а се оказва, че проблема е в нас самите….

Тя беше заболяла на шестнадесет години. Паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички известни лекари, но те се оказали безсилни. В онези дни много се говореше за доктор Продев, но някои го смятаха за шарлатанин.
Един ден Наско отишъл у тях и казал:
– Вие кого ли не сте викали, опитайте сега и този шарлатанин. Той сега е в града и лекува богатите скъпо, а бедните даром. Видях как сложи ръце над главата на Дечо, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, тук няма лъжа. Повикайте доктор Продев.
Докторът дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. Продев разтворил прозорците  и казал кратка, но гореща молитва. После прегърнал момичето през рамо и рекъл:
– А сега, дете мое, да поседнем.
Близките се уплашили и поискали да го спрат, но той не им обърнал внимание и привдигнал болната. Тя стояла седнала няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост.
След това докторът казал:
– А сега, дете мое, да се поразходим.
Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Продев казал:
– Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.
Той взел за визитата 150 лева, но свършил работа за много повече. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине няколкостотин крачки без почивка, а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.

Лъкът бил изобретен много хиляди години пр.н.е. През Х век тюрките стреляли с добри лъкове. Правели ги от парче животински рога и сухожилия, подсилени от дърво. Външната извивка на лъка позволявала тетивата да се издърпват с по-голяма сила.
Европейците изобретили арбалета. Това смъртоносно оръжие може да изстреля стрела на 305 метра.
Тетивата на арбалета трябва да се натягат бавно. Тогавашните стрелци били толкова добри, че можели да надупчат стрелеца с арбалета като игленик, ако той не успеел да стреля пръв.
Един човек от Уелс изобретил дългия лък. Той можел да изстрелва стрели на 320 метра. На по-къси разстояния можел да пробие и броня.
Съвременните лъкове са много по-добри.
При стрелба свободен стил състезателите лягат по гръб, закрепват лъка с краката си и опъват тетивата с две ръце.