Робот създаден в лабораторията на Корнелския университет може да предвижда човешките действия. Кога и къде да налива бира или да отваря хладилника, роботът разбира вследствие на множество процеси, които трябва да анализира.

Наблюдавайки с камера и използвайки база данни с триизмерно видео, роботът индетифицира човешките действия, които вижда и взима решения, как именно да действа и как да се движи в една или друга ситуация. Роботът регулярно записва и вмъква в базата си нови видеофайли, за да обнови своите прогнози.

При експериментирането на машината, тя е дала 82% коректни прогнози една минута по-рано, 71% верни решения 3 секунди по-рано и 57% – при 10 секунди.

Сега учените се стремят да намалят грешките до минимум, защото при взаймодействие на робот с човек такива са недопустими. Едно невнимателно движение на робота може да доведе до трагедия.

През 1868 г. американецът Джордж Уестингхаус изобретил въздушната спирачка. Тя работи използвайки смекчаващия ефект на въздушното налягане, за да спре движещ се влак. Железопътният магнат Корнелиус Вандербилт я нарекъл „глупаво хрумване”. Той не вярвал, че въздухът може да спре влак. Но днес въздушните спирачки се използват в автобусите и в камионите.

Въздушното налягане може да направи удивителни неща, но в състояние ли е то да задвижи влак? Само гений можел да допусне, че идеята за такъв „измислен влак” е осъществима.  Точно такъв е бил енергичният, безкрупулен, работохоличен гений с черен цилиндър Айзамбард Брунел. Той посветил живота си на инжинерството. Разработил няколко грандиозни инженерни проекта, за да улесни живота на хората. Разсипал се да строи железопътни линии, гигантски железни кораби и тунели.

Вечно бил потънал в работа и не обръщал внимание на хората. Брунел обичал да се залавя с очевидно непостижими неща. Някой път успявал, но допускал и много грешки. Една от тях била железница, задвижвана чрез въздушно налягане.

Обикновено в главата му се въртели хиляди идеи, колосални планове. ….. И всички те изглеждали толкова лесни.

Брунел с група инженери ходил в Ирландия, за да види как работи първата в света „атмосферна железница”. Железница, на която вагоните се движат бързо и тихо, задвижвани само от въздуха.

Идеята била много проста.

Мощни парни машини изпомпват въздуха от тръбата. По нея се движи бутало. То се изтласква от въздуха, който се опитва да се върне обратно. Буталото е прикрепено към пътническите вагони и ги задвижва.

Другите инженери се присмели на тази чудновата безшумна железница. Смятали я за не практична, но Брунел останал впечатлен. Той предложил да се използва атмосферното налягане в Южнодевънските железопътни линии. Тогава ирландската железница „сдавала багажа“. Но възрастни дами се юрнали да влагат спестяванията си в проекта, нали бил предложен от най-великия инженер по това време. Въздушните кули рухнали скоро.

Брунел отишъл лично да види как вървят нещата. Синът на стрелочника го развел наоколо.

– Кожените уплътнители, г-н Брунел, – прошепнал младежа, обзет от страхопочитание към великия мъж, – изсъхват и се пукат при студено време. А когато е горещо, изгниват.

– Разбирам, – отговорил Брунел. – Каква е тази отвратителна миризма?

– Трябва да е от рибеното масло. Компанията нае хора, които да минават по линията и да мажат кожата със сапун и рибено масло, за да не се втвърдява. Наистина мирише отвратително.

Те продължили да вървят и спрели при една от огромните тухлени помпени станции.

– Тук е другият проблем, – казал младежа. – Тръбите…

– Какво им е на тръбите? – изревал Брунел, заглушаван от шума на машините.

Огромната парна машина, като някой разгневен дракон, бълвала черен пушек. Пухтящите помпи засмуквали въздуха от кухите железни тръби. А с него пристигали мазна вода, ръжда и мъртви плъхове.

– Плъхове …  как са попаднали тук? – изръмжал Брунел, но вече се досещал за истината.

Гладните плъхове били изгризали намаслените кожени уплътнители и те започнали да пропускат въздух. Просмукала се вода и тръбите ръждясали.

Прочутия инженер крачел бясно, а младежа подтичвал след него, за да не изостане. Внезапно Брунел се навел, за да пипне наядената от плъховете кожа.. Младежът го погледнал с ужас.

– Нееее…! – изкрещял младия човек.

Брунел доближил ръката си към уплътнителя и младежа го хванал за рамото.

– Стой настрана, момче! – казал грубо Брунел.

– Не пипайте, моля ви…! – промълвил едва едва младежа.

– Защо не?

Тогава Брунел осъзнал надвисналата опасност. Вакуумът вътре в тръбата не бил стопроцентов, но можел да строши костите на пръстите му. Брунел отстъпил мърморейки. Имало някои неща, които и той не се осмелявал да направи.

През февруари 1848 г. Брунел заявил, че проблемите са разрешени, но седем месеца по-късно посъветвал директорите на компанията да замразят проекта.

Авторите на рисунки в пещерите, по-добре са познавали анатомията на четириногите, отколкото повечето съвременни художници и са направили по-малко грешки при изобразяване на ходещи мамути и други бозайници.
Известният американски фотограф Едуард Мейбридж е издал многотомен труд за движението на животните, където са систематизирани даните, получени при изучаване на фотографии на ходещи или бягащи четвероноги. Тази работа е станала отправна точка за много учебни пособия по художествено изкуство и биомеханика.
Група учени от университета в Будапеща проверили доколко пещерните живописци са разбирали от устройството на животните, които рисували.
За целта те събрали повече снимки на скални рисунки и съвременна живопис и ги анализирали от гледна точка на движението на четириногите бозайници. Древните хора по-добре са рисували животните от съвремените художници.
Учените обясняват, че почти всички бозайници, с изключение на приматите, са разработили специална стратегия за движението при ходене. Обикновено животните отделят или докосват с крака земята при строга последователност. Първо прави крачка левия заден крак, след това левия преден и едва след това десния заден и десния преден. Такава последователност осигурява максимална стабилност на тялото в движение и не дава на четвероногите да паднат.
Оказало се, че древните художници са добре запознати с анатомията и механиката на движение на четириногите, които са нарисували. Според изчисленията на учените, пещерните живописци коректно са нарисували мамути и други животни до 54% от скалните рисунки.
От друга страна „конкурентите“ от Средновековието и Новото време са допуснали около 83,5% грешки в изображенията.
Учените предполагат, че подобна разлика в майсторството на съвремените и пещерните художници може да се обясни с това, че последните са ходили на лов за животни, които са изобразявали.
По всяка вероятност древните живописци дълго са наблюдавали движенията и анатомията на своите бъдещи жертви, знания които те пренесли в своите рисунки. Повечето от съвременни художници не са обременени от тези изисквания, което обяснява и големия брой грешки в работата им..

Всеки от нас носи по две торби. Една на гърба. Тя е пълна с нашите пороци и недостатъци.
А другата е отпред. Тук добре са натъпкани чуждите прегрешения.
Та затова не можем да видим грешките си, но сгрешат ли другите, лесно ги осъждаме.

Помислете колко важно за вас е дадено събитие? Мисля, че по-важно е как то  действа върху вас. Нашият живот се определя не от това, какво сме видели, а как го възприемаме.
Всеки трябва да се учи. След падане трябва да искаме шанс да опитаме отново, а от грешките си е необходимо да се поучим. Колкото повече търсим, толкова повече ще намерим. Нека се опитаме да извлечем полза от неудачите си.
Във всеки от нас има нещо, което в другите го няма. Ние можем да правим виртуозно това, както никой друг. Търсете това зрънце в себе си и го развивайте. Никога няма да се провалите, ако се занимавате с това, за което сте предназначени.
Целия свят е театър, в който ние играем. Но какво играем? Роли, които други са изискали от нас или режисираме сами своите действия и решаваме как да играем?
Успехът не ни учи на нещо. Това правят грешките. Те ни карат да бъдем по-внимателни и ни мотивират към промяна и развитие. Всеки, който иска да се учи трябва да експериментира, а в тези си действия можем да сгрешим. Важното е навреме да разберем, че грешим и да не униваме.
Колкото по-голямо здание се стремят да построят строителите, толкова по-дълбоко копаят и по-як фундамент изграждат. Така е и с всеки от нас.  Колкото по-голяма задача поставяте пред себе си, толкова по-сериозно трябва да помисли  за израстването  и обучението си в тази насока.
Не се отказвайте! Ако копнежа е в сърцето ви, не го оставяйте да загине и да изчезне на цяло. Животът е борба, в която успяват само упоритите.