На връщане минавайки през града, войници хванаха няколко хора и ги отведоха. По-късно ги подложиха на подробен разпит. Най-напред доведоха един добре охранен човек. Той беше набит, с бузи, висящи като на хамстер. Човекът изохка, когато един от войниците го издърпа напред, за да го претърси.
Генералът смръщил вежди, строго се обърна към арестувания:
– Защо няма в града деца?
– Господине, всички измряха, – изстена запитаният, – Епидемии и глад….
– О, я стига! Чак толкова лошо не е било! – обърна се генералът към него. – Като те гледам, ти все още си имаш голям корем. Защо всички деца са мъртви?
След като не отговори близкостоящият войник го удари през лицето…….
– Ти си бил отговорник по социалните грижи…
Отговорникът сведе глава.
– Ние, в подобни ситуации, даваме първо на децата да ядат. Те са бъдещето. Който пренебрегва децата, не заслужава да има бъдеще.
Отговорникът по социалните въпроси запелтечи:
– Не ме разбирайте погрешно. Ние се погрижихме за децата. Разбира се, че го направихме. Родителите получиха за всяко дете по една специална дажба.
– А тези специални дажби стигнаха ли до целта си? Или родителите са изяли това, което се е полагало на децата им? Отговори!
– Господине, аз …… аз не знам.
– Ти не знаеш? Ние намерихме цяла купчина от оглозгани детски кости в кухнята. Можеш ли да ми кажеш откъде са тези кокали?
Отговорникът наведе още повече глава.
– Кажи, да не би вие да сте изяли собствените си деца?
– Вие не знаете какво значи глад, – промърмори мъжът. – Когато червата ти започнат да къркорят, етиката и красотата стават лукс.
– Етика и красота? Та вие сте по-лоши и от животните, – разкрещя се генералът. – Махнете го от очите ми, преди да съм го разкъсал.

Веднъж Франц Лехар е трябвало да дирижира малък оркестър в един провинциален град. Оркестърът свирел много лошо. След първата репетиция композиторът безцеремонно заявил на местния диригент:
– Скъпи Маестро, Тромпетистът и барабанистът толкова силно свирят, че аз изобщо не чувам цигулката и виолончелото…..
– Но ние към това и се стремим, – с въздишка отговорил диригента.
– С каква цел? – удивено попитал Лехар.
– О, скъпи господине, по-добре и не питайте….
– Но защо?
– Защото веднага след като чуете нашите цигулари и виолончелисти, сами ще разберете….

Тя беше заболяла на шестнадесет години. Паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички известни лекари, но те се оказали безсилни. В онези дни много се говореше за доктор Продев, но някои го смятаха за шарлатанин.
Един ден Наско отишъл у тях и казал:
– Вие кого ли не сте викали, опитайте сега и този шарлатанин. Той сега е в града и лекува богатите скъпо, а бедните даром. Видях как сложи ръце над главата на Дечо, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, тук няма лъжа. Повикайте доктор Продев.
Докторът дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. Продев разтворил прозорците  и казал кратка, но гореща молитва. После прегърнал момичето през рамо и рекъл:
– А сега, дете мое, да поседнем.
Близките се уплашили и поискали да го спрат, но той не им обърнал внимание и привдигнал болната. Тя стояла седнала няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост.
След това докторът казал:
– А сега, дете мое, да се поразходим.
Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Продев казал:
– Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.
Той взел за визитата 150 лева, но свършил работа за много повече. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине няколкостотин крачки без почивка, а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.

В този град не можеш да останеш спокоен. Той си е такъв и такъв ще си остане.
Имали друг град, който да причинява такова безпокойство и да кара сърцето ти да тупти силно?
Къде другаде хората са обичали така горещо, страдали са толкова дълбоко и са мразели чудовищно диво, както тук?
Тук любовта и смъртта са танцували по улиците и площадите. Сянката на коварните убийства е оцветявала неведнъж водите на каналите. Проливали са се потоци от кръв.
По-страстни и диви песни едва ли ще срещнеш някъде другаде. Те предизвикват желание да се движиш във вихрен танц.

Живял в един град човек, който обичал да изучава Тора. Той работел, жена му му помагала и всичко вървяло като по часовник. Но човекът се разорил. За да изхрани жена си и децата си той отишъл в друг град и станал учител е едно училище. Там той учел децата на иврит.
В края на годината той получил заработените сто монети. Решил да ги изпрати на жена си, но тогава още нямало пощи. За да изпратиш пари от един град в друг, трябвало да се намери човек, който отивал в другия град и да му заплати за услугата
Оттам минал амбулантен търговец. Учителят го попитал :
– Накъде отиваш?
Търговецът назовал различни градове. Между тях бил и градът, където били жената  и децата на учителя. Тогава учителят го помолил да занесе 100-те златни монети на жена му. Търговецът отказал, но учителят се опитал да го убеди:
–  Господине, жена ми отчаяно се нуждае от тези средства. Тя няма с какво да нахрани децата. Ако й ги предадете ще можете да й дадете толкова от тях, колкото искате.
Алчния търговец се съгласил, вярвайки, че ще преметне учителя.
–  Добре, – казал търговегът, – но при едно условие. Напишете на жена си, че от тези пари мога да й дам толкова, колкото аз искам.
Учителят нямал друг изход и написал писмо на жена си: “ Изпращам ти 100 монети с условие, че този човек ще ти даде толкова от тях, колкото сам иска.“
Пристигайки на мястото, амбулантния търговец повикал жената на учителя, дал и писмото и й казал:
–  Това е писмо от мъжа ви, а ето и парите. Според нашата уговорка аз трябва да ви дам калкото искам от тях. За това ви давам една монета, а 99-те оставам за себе си.
Бедната жена го помолила да се съжали над нея, но той нямал сърце, а камък. Останал глух на молбите й. Настоявал, че такава била уговорката с мъжа й. Така, че и тази една монета той й дава доброволно.
Жената на учителят завела търговецът при местния равин, който се славил със своя ум и находчивост. Равинът внимателно изслушал двете страни и започнал да уговаря търговецът да постъпи милосърдно и справедливо.. Но търговецът не щял и да чуе.
Изведнъж равина бил осенен от една мисъл:
–  Покажете ми писмото, –засмяно казал той.
Дълги и внимателно отново го зачел. След това сурово погледнал търговеца и казал:
–  Колко пари от тези искаш да вземеш за себе си?
–  Вече казах, –  отговорил алчния търговец, – 99 монети.
Равинът станал и сърдите казал:
– Тогава ти трябва да й ги дадеш според уговорката и да вземеш само една монета.
– Искам справедливост! Къде е тук справедливосттта? – развикал се търговецът.
– За да се спази справедливостта, трябва да се изпълни уговорката, – казал равина. –  Тук ясно пише: „Скъпа жено, търговецът ще ти даде толкова от тези пари, колкото сам иска.“ Колко монети искаш? Деветдесет и девет? Толкова трябва да й дадеш и да вземеш само една монета. Свърших! Делото е приключено.