Тя не бе голяма църква, но изпрати група мисионери до едно от най-отдалечените села. Изпратените успяха да организират малко общество, покланящо се на Христос.

Скоро броя на хората нарасна и се заговори активно:

– Хайде да си построим молитвен дом.

– Но къде ще го построим?

– Знаете ли, – обади се един възрастен мъж, – край селото ни има руини от стар затвор. Можем върху тях, след като разчистим да си построим църква.

Веднага всички се съгласиха и обещаха кой с каквото може да помогне. Специално бе решено:

– Да се запазят камъните. Те ще са необходими за строежа.

Докато отместваха камъните един по един, пред тях се откри малък отвор. В него имаше малка метална кутийка. Когато я отвориха, вътре намериха грижливо сгъната бележка. В нея пишеше:

„Ние сме група християни, принудени от нашите палачи да вземем камъните от нашата църква и да построим с тях затвор. Молим се всеки ден, тези камъни още веднъж да бъдат използвани за изграждането на църква“.

Когато се почувстваш жалък и безсилен, Възкръсналият Христос е готов да разкрие силата Си чрез теб. Всяка една област в живота ти, която ти се струва незначителна, е точно такава, в която Господ иска да направи още едно възкресенско чудо.

Исус е извършил най-великите Си чудеса сред  съвсем обикновени хора, в  незначителни градове и в нелигитимно време. По-голямата част от тях не са извършени в храма на Йерусалим, а в краищата на малки села.

Ако си на някое незабележително и неизвестно място, знай, че то може да е идеалното, за да се прояви възкресенската сила на Бога.

Когато започнеш да споделяш Евангелието със самия себе си всеки ден, ще започнеш да виждаш възкресението в най-обикновените дни, места и хора.

Паричко Богаташев забогатя. Той не се интересуваше от нищо друго освен от това, да задоволява собствените си апетити и желания.

Един ден Паричко реши:

– Ще си построя дом и то не какъв да е, а такъв, че всеки да ми завиди.

Речено сторено. На централен парцел в града се появи луксозна сграда, която привличаше погледа на хората с изгледа си и оформлението си. Вътре бе обзаведена със скъпи и модерни мебели.

Един ден Богаташев покани приятелите си на гости. С гордост ги разведе и им показа своя нов дом. Поканените цъкаха и се възхищаваха от всичко видяно.

Сред приятелите на Паричко бе архитект Християн Добролюбов , чиято оценка много се ценеше от Богаташев. По време на приема домакинът изтегли настрана архитекта и го попита:

– Е, какво ще кажеш за дизайна и интериора на новата ми къща?

– О, – отвърна Добролюбов, – всичко е прекрасно, но при строежът е допусната една голяма грешка.

Леко засегнат от думите на специалиста, Богаташев попита:

– И каква е тя?

Отговорът последва веднага:

– Смъртта лесно може да влезе в нея.

Тази неочаквана забележка накара притежателя на къщата да се замисли дълбоко, но не настъпи кой знае каква промяна в разбиранията му и той се оттегли обиден.

След няколко месеца в новия дом на Паричко наистина влезе смъртта и го взе със себе си.

Колко е важно за човек да знае, независимо дали е богат или беден, че един ден ще умре.

Да имаш красива къща тук на земята е действително голяма привилегия, но по-важно е да „имаме от Бога здание на небесата, дом неръкотворен, вечен“, защото в него смъртта няма власт. То е неразрушимо и непреходно.

Блажен онзи, който има място в дома на Отца.

Нощта бързаше да заеме мястото си, като нахално и нагло гонеше пред себе си измореният и изтощен ден. По това време Таня обичаше да се обажда на майка си.

Момичето вече трета година бе студентка в големия град, но връзката с майка ѝ бе доста силна. За това тя често звънеше по телефона и двете разговаряха надълго и широко.

– Днес Тодор постоянно ми досаждаше, – оплака се Таня на майка си. – Само дърдореше и не млъкваше през цялото време.

– Защо се учудваш на това? – бързо реагира майката. – Обикновено такива хора действат така, с цел да се покажат, да се изтъкнат, искайки да ги забележат.

Нещо трепна в Таня и тя гузно добави:

– Нали и аз често те отегчавам и притеснявам, с моите безкрайни приказки по телефона. Но аз съвсем не се изтъквам по тоя начин….

– Е, ти го правиш, за да ти се обърне внимание, – пошегува се майката.

Тези думи докоснаха болното място на Таня. По-късно след като приключи разговора с майка си, огорчението сви гнездо в сърцето на девойката.

„Навирам се и смущавам майка си, – помисли си Таня.  – Навярно ѝ е писнало от моите обаждания“.

Два дена Таня мълчеше.

„Е, може би има повече часове или е заангажирана в други мероприятия, – помисли си майката на Таня. – По-добре да не я притеснявам“.

На третия ден Таня звънна:

– Здравей, мамо! Добре ли си? Извинявай, аз малко ти се бях поразсърдила …..

– За какво? – изненада се майката.

– Нали каза, че ти се обаждам, защото търся внимание и аз се огорчих. Мислех си, че само те безпокоя и тормозя с моите приказки. Един вид не те оставям намира.

– Как можеш да си помислиш такова нещо?

– Е, случиха ми се и други неща през този ден и в такива моменти започвам да си мисля какво ли не.

– Нима не разбра, че аз само се пошегувах?

– Знаеш ли, когато казах на Кирил, едно момче от нашия курс, че съм ти се разсърдила, той само поклати глава и каза: „Женски работи“.  Тогава се засмях и разбрах колко глупаво е било всичко.

– Съжалявам, че си се чувствала така, – тъжно каза майката. – Човек със теб дори не може да се пошегува.

– Не ти се сърдя и те моля да ми простиш, – умолително прозвуча гласа на Таня по телефона.

– И ти ми прости, – нежно добави майката, – нямах престава, че тогава си имала по- тежки моменти и шегата ми е била неуместна.

Най-накрая двете се разбраха. Мирът и радостта от общението между тях се възстановиха отново.

Нямаше по-добър музикант от него в околността. Става въпрос за Еленко Стефанов, млад обещаващ певец и инструменталист. Самият той умееше да свири на няколко инструмента, а песните му щом се запееха, ставаха хитове.

Един ден Еленко чу, че е дошъл някакъв, който разпънал палатка накрай града и щял да говори за Исус Христос и Неговото изкупително дело за цяла седмица.

Музикантът не се интересуваше от такива неща, но любопитството му не го оставяше намира и той реши да иде, за да види, какво правят там.

– Никой не може да ме промени, – каза си той. – Едва ли такива, като този новодошъл ще ми промият мозъка.

Първата вечер Еленко се върна веднага, щом стигна входа на платката. На следващата вечер, надникна, но не остана. Едва на третата вечер, превъзмогна това, което го дърпаше назад и изслуша една от проповедите на мисионера.

Докато слушаше, Еленко бе изобличен за настоящото си състояние. За първи път той се почувства като грешник.

– Да останали такъв, какъвто съм? – запита се той. – Не, това би било пагубно за мен.

На четвъртата вечер Еленко прие Господ Исус за свои личен Спасител. Неверието му се стопи.

Реакцията от приятелите му и тези, които го познаваха не закъсня:

–  Да не си полудял?!

– И ти ли се върза на тези глупости?

Но Еленко остана непреклонен. Той още по-настървено защитаваше вярата си в Бога.

Един ден при Еленко дойде един от уважаваните и начетени мъже в града. Той започна още от вратата:

– Да не си превъртял? Коренно си се променил, не приличаш на себе си. Вразуми се.

– И да ви обяснявам, едва ли ще ме разберете, – кротко каза Еленко. – За да проумеете, какво точно е станало с мен трябва да се покаете.

Гостът тресна вратата и напусна дома на доскоро известния музикант, но Еленко не се отчая. Той имаше такъв мир в сърцето, който не бе изпитвал до сега. Сега в песните му звучеше радост и надежда.

Симеон бе върл атеист. Опитваха се не веднъж да му говорят за Бога, но той винаги махаше с ръка и казваше:

– Не ме занимавайте с глупости!

Един ден Симеон посети съседа си, който бе пастор на една малка църква в града. Той водеше за ръка малкия си син.

–  С какво мога да ви помогна? – попита пасторът.

– Бих искал да запишете сина ми в неделното ви училище, – отговори Симеон.

Пасторът го изгледа изненадано. Той знаеше как този човек нееднократно е отказвал да чуе за Бога, а сега води сина си за обучение по вероучение.

– Вие ми поверявате сина си? – попита озадачен пасторът. – Да не е станала някаква грешка?

– Не, ни най-малко, – спокойно отговори Симеон.

– Странно, – почеса се пастирът по главата, – тогава от къде ви хрумна, да запишете сина си в неделното училище към църквата?

– Искам синът ми да бъде по-щастлив от баща си, – призна Симеон навел глава.

Изглежда това беше много трудно за този човек, да признае, че неговият атеизъм не го прави щастлив. Онова, което е вярвал, изказвал и твърдял до вчера, не могло да го удовлетвори.

Така си и беше. Симеон бе събуден като от дълбок сън. Той бе почувствал, че сърцето му е празно, а дълбоко в душата му изникна въпросът:

– Ами ако все пак има Бог? А Исус не е просто историческа личност, а Божий Син?

Добре знаем, че тези, които се съмняват в Божието Слово, никога не са щастливи. Но Симеон бе „придобил разум“ и се бе убедил, че до сега се е заблуждавал.

До скоро той твърдеше:

– Няма Бог!

Такива хора Библията нарича „безумци“. Те са способни да вярват във всякакви глупости, но не и в Истината. На такива душата им търси мир, сигурност и увереност, но това не може да стане без Бога.