Днес денят бе много емоционален. Недко Иванов посети няколко приятели в болницата.

Той видя едно семейство обляно в сълзи, което очакваше наближаващата смърт на техен близък и се подготвяше за тежката загуба.

Един радостен младеж едва не го събори на входа. Той беше сияещ и възторжено викаше:

– Изследванията ми са добри. Утре се прибирам в къщи. По-добри новини от тези не съм чувал до сега.

Щастливецът прегърна Недко и го завъртя.

Иванов седна в градината пред болницата и се загледа в небето. Облаците се бяха разделили. От едната страна бяха пухкави и бели, а от другата тъмни и мрачни, предвещаващи наближаващата буря.

– И двата вида облаци са съставени от едни и същи капки вода, – каза си Недко, – само че едните съдържат повече капки от другите.

„Радостта и мъката вървят заедно в живота. Но понякога идва по-голямо благословение след буря – мислите на Иванов се рееха като облаците по небето“.

Недко се изправи и тръгна към главната улица. А през това време той продължи да разсъждава на глас:

– В живота с Христос всичко, което ни се случва ни дава възможност да почувстваме Неговата любов. През по-тежките изпитания по-осезаемо чувстваме Божията благост.

Вятърът силно разклати клоните. Онези черни и мрачни облаци, май бяха приближили вече.

– Понякога и да не усещам Божието присъствие, – развълнувано крачеше Недко по тротоара, – аз пак получавам отговорите, които търся.

Едри капки дъжд вече безмилостно удряха минувачите.

– Колкото и големи бури да ни връхлитат, – засмя се Недко, – те могат да ни донеса и откровение по някои въпроси.

Когато Анета беше малка се страхуваше да стои в къщи, защото майка ѝ бе алкохоличка. Тя я биеше, дърпаше за косите и крещеше:

– Ти си моето наказание……Заради теб си съсипах живота……Къде е онзи красавец сега да види, какво копие е сътворил…

А след това плачеше, прегръщаше малкото телце на Анета и мълвеше:

– Прости ми, дете, аз съм пропаднала жена……. алкохоличка.

Анета бягаше от прегръдките на майка си и се криеше в градината сред люляковите храсти. Там се чувстваше по-сигурна.

Гъстите им листа се извиваха нагоре, а духнеше ли вятър свеждаха клони към земята. Така се образуваше пространство, където можеше да се скрие.

Там бе тъмно, но през люляковите клончета виждаше слънцето.

– Тук никой не ме вижда, – шепнеше малкото момиченце.

Чувстваше се сигурна скрита в люляковите храсти.

Анета е вече голяма. Майка ѝ отдавна почина и я остави съвсем сама. Сега светът за младото момиче също изглеждаше плашещо място, както порутения ѝ дом едно време.

И как няма да е? Новините са изпълнени със съобщения за земетресения, наводнения, пожари, епидемии, терористични атаки, жестоки убийства, финансова криза.

Но сега тя не се нуждаеше от конкретно място, където да се скрие от ужасите в този свят. Чрез Исус Христос бе благословена с „Божия мир, който никой ум не може да схване“.

Сега Анета имаше сигурно свое прибежище, което никой не можеше да ѝ отнеме. Да, Бог бе нейната закрила и защита.

Мина есента през старата градина.

Погледна я невярващия човек

и горчиво заплака,

страхувайки се от идването на зимата.

– Ето, такъв е животът, – зарадва се вярващия.

Мислейки, че след есента,

по-късно ще дойде и пролетта.

Само, че не земната, а вечната!

В махалата често идваше един бял камион, той беше на продавачът на сладолед. Около него бързо се събираха нетърпеливите му малки клиенти.

За съжаление Милен нямаше пари. Затова само гледаше отстрани щастливците наредили се на опашката. Един ден продавачът на сладолед, чичо Кольо, го повика. Посочи му тяхната градина пред дома им и попита:

– Тази градина пред къщата ваша ли е?

– Да, – с гордост отговори Милен.

– Знаеш ли, момче, – каза чичо Кольо, – аз много обичам моркови.

– Ако аз ви донеса моркови…, – запъна Милен, – ще ми дадете ли един сладолед.

– Дадено, – засмя се продавачът  и плесна протегната ръка на Милен. – Сделката е сключена.

Радостен Милен изтича към градината, извади няколко моркова и побегна бързо към белия камион.

„Нима и аз ще опитам от сладоледа?“ – каза си Милен, когато протегна ръка  и подаде морковите на продавача.

Изведнъж в ръцете му се оказа жадуваното лакомство. Не смееше да го близне, сякаш се страхуваше, че това е някаква приказка и той ще изчезне. Но не сладоледът си остана в ръцете му……

По-вкусно нещо Милен не бе ял живота си. Очите му искряха, а сърцето му биеше лудо от радост.

Тази обмяна на „продукти“ продължи доста дълго време.

Едва по-късно, когато бе по-голям Милен осъзна:

„Колко щедър е бил продавачът към мен. Той не е искал да се чувствам неудобно, нито приятелите ми да приемат неговия подарък, като милостиня и да ми се присмиват“.

Този човек на практика бе показал на едно малко момче какво представлява Божията любов.

Малките жестове на милост, могат да променят денят на някого, а може би и живота му.

Баща буди сина си много рано сутринта:

– Ставай, сине! Отиваме в градината да копаем картофи.

– Татко, – сънено мърмори синът, – но сега е 4 часа сутринта.

– Ставай, синко, – настоява бащата. – трябва да копаем картофите.

– Татко, но ние нямаме градина.

– Това не означава, че не се нуждаем от картофи ….