Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“

В една гора след загубата на едно сражение, всички животни се събрали на съвещание. Всички говорили едновременно без да се изслушват. Оплаквали се един от друг и хвърляли вината на съседа. Викали, спорили… Само порът оставал спокоен.
До сега той не бил избиран в правителството, не е участвал в боеве, в партизанлък не се е месил. Гордеел се, че има неопетнено минало. За това смело започнал:
– Разрешете ми сега, когато сме поразени, да определя, кой е виновен! До сега не сме имали достоен водач. Свикнали сме да сме в окови. Робуваме на предразсъдъци. Не даваме короната на тези, които ще я носят заслужено. От избраниците си искаме да са хищни по рождение, да са накачулени с рога, гледаме какво е социалното им положение…. Вижте кой ни предвожда до сега! Министър председател е лъвът, самата ярост. Съветник му е зубърът, оглупял от старост. А останалите… Мечката едва фъфли думите. Леопарда е глупав и има празна глава. А вълкът като военен, кого преследва? Безобидните агнета. За кума Лиса да си премълча, че колкото кокошарници е обиколила, толкова…. Какво да се прави пада си по рушвета. Глиганът само мечтае да трупа жълъди и да копае за другите ями. Ами магарето, то е шута на групата.
Изведнъж всички разбрали, че се е намерил спасител. Сложили му корона и викнали:
– Да живее порът!
Но той се уплашил от тези викове и се мушнал в дупката си, застига ли го присмехи и обиди.
Да, от него бил станал добър вожд, ако не беше пор.

Вълкът бе измършавял и отслабнал. Бе станал кожа и кости. Веднъж срещнал едно куче с дебел врат и лъскава козина. То гордо пристъпвало. Вълкът искал да го разкъса, за да утоли глада си, но разбирал, че за това няма да му стигнат силите. Започнал да се умилква около песа и да го величае.
– Ела с мен в града и ти ще бъдеш добре като мен, – казало му кучето. – Щом дойдеш там така ще се преобразиш, че после не би могъл да се познаеш. Нима е по-добре да скиташ по планините и да гладуваш по цели дни? На това живот ли му викаш? Друг е нашият живот. Хранят ни всеки ден. От яденето много огризки остават, а и господарят не се скъпи за ласки.
На вълкът лигите му потекли, когато чул за угощение. Замечтал се за бъдещ пир.
– А какво трябва да правиш в замяна на това? – попитал вълкът.
– О, всичко е много лесно. Не трябва да пускаш в двора чужд човек. Трябва да не лаеш домашните и да срещаш радостно стопанина си.
Вълкът бил готов да тръгне, омръзнал му бил глада и мизерията. Но изведнъж забеляза, че кучето няма козина на врата си.
– Защо ти е протъркана шията?
– А, това е дреболия!
– Не е току така нали? Кажи ми!
– Е, понякога ме връзват със синджир.
– Синджир?! – извикал вълкът. – Нямаш свобода?
– Защо ми е? – казал песът.
– Но как, това е ужасно. По дяволите пировете и пълният стомах, свободата е по-скъпа от тях. Завържат ли те край….
И вълкът хукнал към гората.

Отново съседната гора била унищожена от пожар. Един учител събрал учениците си и им казал:
– Ние отново трябва да засадим тази гора. Ще садим кедри.
– Кедри ли? – попитал озадачен един от учениците. – Но за да пораснат са им необходими две хиляди години!
– В такъв случай не трябва да губим нито минута. Трябва да започнем веднага.

Един интересен обичай, съществувал на времето в с. Градец, Сливенски окръг. На „суеверни празници“  „миши“, „вълчи“ и пр. жените не трябвало да се занимават с къщна работа, а отивали в гората за дърва.
Отивали и най-богатите  жени, които не носели тежко. Те били таксувани като болни„охтичави“.
Сред смях и закачки помагайки на по-слабите, всички трябвало да съберат и се върнат „с по един гръбник“ дърва, т.е. товар за един човек.