Възхитено се взряха в безмълвно сипещите се сред мрака снежинки, като че ставаха очевидци на вълшебство.
— Колко е прекрасна вселената! — прошепна Недко.
— Коя според теб е най-прекрасната страна от живота? – попита го мъжът седящ до него.
Настъпи тишина, сетне, сякаш изричайки тайна, Недко промълви:
— Животът като цяло.
— Но животът не ни ли прави нещастни?
— Така е, прави ни, ала вината си е наша. Не на вселената или на Създателя.
Недко се замечта:
– Какво ли ще бъде моето бъдеще? Искам да живея дълго и пълноценно, вярвам, че ми предстоят прекрасни неща.
— След двайсет години, в дните, когато ще навършиш трийсет и …, ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света. Това, че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш, защото се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш  и разбираш, че по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на такъв, какъвто не е. В същото време обаче осъзнаваш, че последствието ще е ужасяващо.
– Как ли ще умра? – попита плахо Недко.
— Няма да се случи за една вечер, както е било с оня човек от входа! Ще става постепенно, дори и ти не ще забележиш. Понеже ще умираш постепенно, ще се чувстваш като препилия с ракия човек, който едва призори забелязва, че от години пребивава в онзи, в другия свят.

Никола беше само на десет години. Русият му печем непокорно се развяваше като знаме на главата му, а очите му отразяваха небето.
Денят беше много горещ и той отиде с приятелите си да лови риба. Решиха да пуснат въдиците си от моста. Но Ники така се беше надвесил над парапета, че се превъртя през него и като камък тупна в реката.
Както по-късно се оказа в болницата той ударил главата си в камък и загубил съзнание.
Приятелите му чакаха да изплува, но главата му упорито не се показваше на повърхността. Минаха цели десет минути преди момчетата да се осъзнаят от шока и да потърсят помощ. А той лежи на дъното в мътната река и не диша.Когато го изкараха на брега, пулса му не се усещаше. Надежда да оживее нямаше никаква.
А през това време Никола попаднал на място, където никога не е бил. Той се приближавал към някакъв тунел, а после изведнъж се оказал в него. Станало му страшно, но изведнъж той видял старите си познайници кучето Лаки и котката Пуфи. Те се движели край него като в забавен кадър. Кучето го близнало, а той го погалил по главата.
Изведнъж Никола отвори очи и разбра, че се намира в болницата. Край него хора, в бяло облечени, му се усмихваха и го поздравяваха. Премина лечението и той с радост напусна болницата, но спомена от срещата със старите си приятели, които бе загубил отдавна, запази дълбоко в сърцето си.