Тя седеше на опашката на рецепцията при новия зъболекар. Забеляза диплома окачена на стената. Изведнъж се сети, че красивото високо момче е учило с нея в един клас, преди 30 години.
Но веднага като влезе в кабинета на зъболекаря, отхвърли тази идея. Този оплешивял мъж със сбръчкано лице беше твърде стар, за да бъде неин съученик.
Независимо от това след като мина прегледа тя го попита в кое училище е учил. И той назова името на нейното училище.
– А през коя година? – напрегнато попита тя.
– През 1978 г. А защо ме питате?
– Вие сте били в моя клас, – извика тя потресена.
Той се вгледа в нея внимателно, а след тоя я попита:
– Да?А какво ми преподавахте?

Голяма морска вълна изхвърлила костенурка на брега. Тя искала отново да се върне в морето, но случайно попаднала в един кладенец. Там живеела една жаба.
Жабата попитала костенурката:
– Коя си ти и от къде идваш?
– Аз съм костенурка и живея в морето.
– А колко е голямо морето ти? Има ли една трета от моя кладенец?
– Повече, – казала костенурката.
– Колко ….. две трети ли от моя кладенец?
– Много повече.
– Колкото моя кладенец?
– Как да ти обясня? – казала костенурката. – Ти всичко измерваш спрямо твоя кладенец, а морето е много голямо. Можеш да плуваш в него цяла година и да не стигнеш средата му!
– Как може твоето море да е по-голямо от моя кладенец? – възмутила се жабата. – Вижда се, че само прехвалваш морето си и ме лъжеш.

Всичко ще бъде добре, може би не днес, но накрая обезателно.
Когато сте разстроени, попитайте се:
– Това ще бъде ли важно за мен след година?
Запомнете, че лошите неща в живота ви са необходими, за да отворят пътя за добрите.
Помните ли поговорката: „Нямаше да има щастие, ако нещастието не беше помогнало“?
Всеки път, когато човек започва нов проект, възникват страх от неуспеха или страх, че няма да го направи по правилния начин. Когато се съсредоточите на страха, настъпва оправданото бездействие.
Ако чакате страха ви да изчезне и тогава да действате, вашата мечта е осъдена да не стане реалност.
По-добре кажете:
– Моят живот се променя към по-добро и това е чудесно!

Попитали веднъж Настрадин:
– Можеш ли да кажеш колко приятели имаш сега?
– Колко са сега, – казал Настрадин, – ми е трудно да отговоря. Тъй като тази година имах добра реколта, всяко мое желание е задоволено, живея в изобилие, удовлетворен съм от нещата край мен, а това ми вдъхва оптимизъм. Как да разбера кой ми е приятел? Нали приятел в нужда се познава!

Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“