Борислав бе увесил нос и тъжно си мислеше:

– Защо трябва да уча. Някой ден могат да ми хрумнат и полезни идеи като тези, с които искат да ни пълнят главите в училище.

Дядо му го слушаше и недоволно поклати произнесе:

– Дали ще се появи такава идея в главата ти, няма значение, но всичко, което научиш може да ти бъде от полза.

– А ако се случи така, че това, което ми трябва не сме го изучавали по никой предмет, – Борислав предизвика дядо си.

– Възможно е, – повдигна вежди старецът, – но по-добре научи нещата, за да не се червиш после.

Един ден дядото повика внука си и го помоли:

– Ти си млад и силен, а аз вече не мога. Би ли ми помогнал да премахна бурените от градината?

– Разбира се, – с готовност се отзова Борислав.

Когато влезе в градината, ентусиазмът на нашит юнак секна.

Тук имаше толкова много растения, че главата ти да се замае. Някои от тях бяха цъфнали и изглеждаха прекрасно.

– Кои да скубя? – почеса се по главата Борислав.

Той не внимаваше много по време на уроците в училище. Тогава си казваше:

– За какво ми е да уча, например, ботаника? Ако ми трябват плодове или зеленчуци отивам в магазина и си ги купувам. Там има билки, подправки и всичко, от което се нуждае организма ми.

Да, но сега как ще се изправи пред дядо си, за да признае своето невежество?!.

И той реши:

– Ще оставям тази, която ми харесва, а другата, ще я скубя.

Така той остави безполезната трева, а другата оскуба.

Градината на дядо му преживя небивала катастрофа.

Още от сутринта всичко му вървеше наопаки. Изтърва автобуса, а другият щеше да дойде след половин час.

Закъсняваше.

Изведнъж до него изсвириха спирачки и спя кола.

– Вики, накъде? – попита го шофьора на колата.

– О, Радо, тъкмо на време идваш, – възкликна Виктор. – Закъснявам вече.

– Къде да те хвърля? – услужливо попита Радослав.

– Пред църквата.

Колата потегли.

Когато пристигнаха Виктор бързо благодари и ускори крачка към църквата.

Хвалението бе свършило.

Нямаше много места и Виктор се настани до едно малко момче. Леко се наведе и шеговито попита детето:

– Къде според теб се намира душата на човека?

Момчето се замисли и отговори:

– Предполагам в главата, защото всички разсъждения идват от мозъка.

След това то се усмихна и се поправи:

– Не, душата е в кръвта.

– Вярно, но в кой стих го пишеше? – почеса се по главата Виктор.

Пастирът започна да проповядва и двамата млъкнаха.

Заредиха се топли дни, сякаш зимата се бе скрила някъде. Никак не бе лошо да е топло, но това подлъгва и хората, и растенията.

Ето и кокичетата подадоха вече глави. Само дърветата да не се излъжат. Ако хванат студове, пак няма да има плод.

Време като време, ако иска ще пече, ако иска може и сняг да завали.

Бальо и Пенко седяха под стария орех надигаха от време на време чашите и философстваха по много важни за тях въпроси.

– Дали осъзнаваш или не, но животът е постоянна борба за поддържане на баланса между различни противоположни сили, – започна Бальо.

– Например? – недоразбрал го, попита Пенко.

– Такава е борбата между несгодите и просперитета, – придаде си важен вид Бальо. – Не напразно е писано: „Ако се отпуснете в деня на беда, силата ви е ограничена“.

– Да разбирам какво намекваш, – усмихна се Пенко. – Все едно да си между чука и наковалнята.

– Хубаво се сети за тази поговорка, – поклати глава Бальо. – Тя ни импулсира, да не се отпускаме, да не бъдем бездейни, обезсърчени и отпаднали. Ако го направим бихме жертвали силата, която би ни помогнала да избягаме.

– Искаш да кажеш, че ако се поддам на страховете си, давам им възможност да станат реалност? – попита Пенко.

– Мъдрият човек е силен, защото знанието увеличава силата, – наблегна на думите си Бальо, чувствайки се едва ли не като мъдрец.

– Да пренебрегнем такава борба е глупаво, – присви очи Пенко. – Когато неприятностите ни приковават, нима можем да се забавляваме с идеята да се откажем?

– Несгодите подлагат на изпитание нашата издръжливост и креативност, – важно поясни Бальо. – Много често Господ използва неприятностите, за да ни помогне да усетим резервоара на вътрешната сила.

– За изпитанието добре, а просперитета? – припомни Пенко за началото на разговора.

– Тогава нещата стават сложни, – почеса се по брадата Бальо. – Всичко ни се отдава лесно, имаме много пари, всички ни ръкопляскат, но … Целостта ни е подложена на атака. Смирението е поставено на изпитание. Вярата е предизвикана. Писано е : „Който уповава на богатство ще падне, а праведния ще цъфти …..“.

– Така е, – съгласи се Пенко, – склонни сме да бъдем по-малко загрижени за поведението си, когато всичко върви добре…..

– Но, – прекъсна го Бальо и вдигна пръст на горе, – ако не внимаваме можем да се почувстваме неунищожими. Цялото ни състояние изглежда като щит пред бедствията, но тук има и друга уловка.

– Каква? – безизразно попита Пенко.

– Можем да приемем нашето богатство като доказателство, че Бог е съгласен със всичко, което вършим. За това е необходимо да прилагаме Божите стандарти, независимо от обстоятелствата.

И двамата бяха напълно уверени, че това е правилния начин.

Нова година отмина и всеки е получил поне един подарък. Е, някой може да се е разминал с него, но какво да се прави?!

Понякога се случват доста странни неща особено след Новогодишната нощ, например като този.

Михаил Свободев преглеждаше пощенската си кутия. Между вестниците, поздравителните картички и рекламните брошури се мъдреше и една квитанция.

– От данъчните служби? – изпъшка болезнено Михаил. – Какво съм пропуснал да платя този път?

Документът бе на името на дъщеря му Ана.

Свободев внимателно го разгледа. В него се говореше за неплатен данъка на кола Audi A6.

Михаил се почеса по главата и се зачуди:

– Такава марка кола нямаме. Имаме няколко други, но точно такава не! …. Тук има някаква грешка.

Свободев веднага отиде в данъчното и се започна.

Пращаха го в държавният регистър, после в КАТ, …

Навсякъде чиновниците казваха:

– Няма грешка. Трябва да платите.

– Това не може да бъде …., – опитваше се да обясни Свободев, но те изобщо не желаеха да го изслушат.

Накрая с охрана го изхвърлиха от поредното здание с безброй канцеларии.

Михаил приседна на тротоара. От всички разправии този ден чак му се доплака.

– Всичко може би щеше да бъде наред, – каза си той и тъжно се усмихна, – но дъщеря ми е едва на два месеца, а друго дете освен нея нямам.

Рождество дойде и си отиде. Прибрахме подаръците, украсата …… и рождественското настроение.

Митко си помисли: “ Да, това е един от най-прекрасните периоди на годината. Всеки се чувства любим и се старае да бъде мил“.

Петър забеляза усмивката огряла лицето на Митко и продължи сякаш знаеше за какво си мисли:

– Де да можех. да сложа малко от Рождественския дух в буркани и да отваряме по един всеки месец.

Стамат пристъпи към двамата мъже и се намеси:

– Колко пъти си казваме: „Мога да игнорирам това, все пак е Рождество“.

Митко въздъхна дълбоко:

– Ако можехме да действаме така през цялата година, колко хубаво би било.

– Това би станало при положение, че гледаме на хората по различен начин – почеса се по главата Стамат – или просто да се отнасяме към тях, както бихме искали те да се отнасят с нас.

– Тогава бихме могли да направим Рождество всекидневна реалност, – възторжено отбеляза Петър.

– Това не става, – сбърчи чело Митко, – защото ние съдим другите по техните действия, а себе си по нашите намерения. Какво ще се случи ако вместо да приемем най-лошото в хората, вземем най-доброто?

– Дори по Рождество хората все още са несъвършени и понякога ще ни обиждат, – поклати глава Петър – Ако можехме да разберем, че всички ни огорчения са поради това, че всеки от нас има нужда от малко допълнителна доброта, по друг начин щяхме да реагираме.

– Мисля си за онази жена, която изглеждаше невнимателна и ме нагруби в магазина? – спомни си Митко. – Може би нейният свят се е срутил, защото е направила спонтанен аборт.

– Гледам и хлапето на Радулови. То не престава да пречи на другите в клас, – отбеляза Стамат. – А родителите му се развеждат и момчето не знае как да се справи с болката си.

– Често съдим нашият свещеникът, че не винаги посещава домовете на болните и нуждаещите, но скоро разбрах, че го парализира своенравната му дъщеря, – с тъга съобщи Митко.

– Не можем да предположим, че хората винаги ще отговарят на нашите очаквания, – тупна с крак Петър.

– Но можем да им предложим същата благодат, която искаме да ни бъде дадена. Не само по време на Рождество, но и през цялата година, – заключи Стамат.