Навярно сте шокирани, не сте очаквали толкова простичка и очевидна формулировка. Времето на човек е твърде малко, за да може всеки път да си подбира нови въпроси за мислене. И затова въпросите, които трябва да си зададе, са предварително определени. Те са само четиринайсет.
Всяка година се формулират все повече въпроси. Стандартните въпроса са: Кой? Какво? Кога? Къде? Защо?
Останалите девет въпроса са: По какъв начин? С каква цел? На кого е изгодно? На кого е неизгодно? С какво е изгодно? С какво е неизгодно? Кои са враговете? Кои са съюзниците?  Какво ще стане? (Е, и какво от това следва?)
Навярно сте развълнувани от това как безсмислени събития от всекидневието могат да се превърнат в увлекателно пътешествие към истината.
Разсъжденията на човек се отличават от тези на писателя по това, че отговорите на четиринайсетте въпроса трябва да извлечете не от собствената си глава, а от самите събитията.
Понякога неправилно задаваме въпроси, на които други могат да отговорят по-компетентно. В повечето случаи ние мислим, питаме, съмняваме се, опитваме се да разберем истината.

Монархът на животните подписал указ. Текстът гласял: „Който каже нещо срещу Краля, ще се отсече главата му!“
След този указ в страната всичко живо замълчало.
Котакът се обърнал към Прасето:
— Какво ще кажеш? — Ами, … каквото казваш ти…
И интересно станало, прасето замяукало, а котака загрухтял. Магарето започнало да цвили. Гъсокът замучал. Кокошката започнала да квака. Славея закудкудякал.
Само едно мъничко Петле, не разбиращо от политика, посмяло да запее:
— Кукуригу!
Ала сега къде е? Можеш ли да го намериш?

Спомняте ли си анекдота за палача, който толкова изкусно резнал шията на осъдения, че главата останала на мястото си? И осъденият попитал:
– Е, и какво?
– Ами завърти си главата, – отговорил му палачът.
Завъртете си главите и вие.
Опитайте се да обедините всички, които искат да са свободни.
Опитайте се да излезете изпод контрола на държавата.
Опитайте се да отнемете от чиновниците корупционния им хляб.
Опитай те се да възпитате децата свободни, поне своите.
Опитайте се да имате за всичко това достатъчно пари и кураж.
Тогава ще се разбере кой е пленникът у нас.

Странен човек беше. Като че ли прекалено много се отъждествяваше с хората изпаднали в беда. Мисля, че затова раздаваше сладкиши и дребни пари на другите, за които смяташе, че ги искат. Той знае какво е да жадуваш за нещо. И жадуваше заедно с тях.

Помня как зяпваше невярващо и учудено сакати и недъгави, гърбави, джуджета, еднокраки, едноръки или хора с деформирани крайници. Отгатвах мислите му. Без да знае какво им се е случило, той се боеше да не му се случи и на него, а не винаги бе лесно да му се обясни това. Не можеш да го убедиш, че никога няма да пострада от нещастен случай или да се разболее тежко.
Забелязвам, че избягва да ги гледа в упор. Случваше се ръката или крака му да замръзнат в някаква неестествена поза или да се сгърчват, когато беше близо край тях.
Един ден го попитах:
— Защо искаше да му дадеш нещо?
Пред нас стоеше човек, неестествено навел глава, а погледа му бе безизразен, отсъстващ. В мислите си бе някъде другаде.
— Почувствах се щастлив — заявява той, като сви рамене и примижа на слънцето.

Изглеждаше леко притеснен и смутен.
— Тъй ли?
— А когато се чувствувам щастлив — продължава той, — обичам да давам. Лошо ли е това?
— Никак. Радвам се, че си бил щастлив. А защо беше щастлив?
— Защото знаех, че ще му дам парите. — Той спира за малко и се смее нервно. — После като разбрах, че това ме прави щастлив, прииска ми се да дам монетата, защото бях щастлив, че ще я дам.
Усмихнах се, но дълбоко в себе си разбирах, че е прав. Ние ставаме истински щастливи, когато разбираме, че трябва да дадем и го правим.

На небето попаднал полицай от пътна полиция, Пред него застанал ангел и казал:
– Пред теб са два пътя. Единият води към ада, а другия към рая. По кой път ще тръгнеш?
Полицаят се почесал по главата и попитал:
– А мога ли да застана на кръстовището?
Не е ли странно, колко решителни са полицаите в такива ситуации?