Знаете ли защо през 1995 г. НАСА е отложила старта на космическата совалка Дискавъри?
Кълвачите без да ги боли главата, могат да дълбаят кората на дървото, благодарение на специалната структура на черепа си. За разлика от другите птици, клюна на кълвача не е свързан пряко с останалата част на черепа. Между тях има специална тъкан, която изпълнява функцията на амортисьор в автомобила.
През 1995 г. двойка кълвачи донесли значителни щети в НАСА. Пробили множество дупки в изолацията на резервоара за гориво на совалката Дискавъри.
Американците били принудени да отложат старта на совалката с два месеца.

В световната история различни народи са практикували изкуствена черепна деформация, за да придадат на главата различна форма.
Археологически находки свидетелстват за подобни традиции при хуни, алани, източно германските племена, маите, инките и австралийските аборигени.
Процеса за деформацията започва почти от раждането, когато костите на черепа имат най-голяма пластичност. Желаната форма се добивала с помощта на стегнати бинтове или дървени дъски.
Сред причините за този обичай е желанието да се обособи племе или определена група от другите хора. Това е демонстрация на социален статус или просто проявление на своеобразни естетически представяния.

Днес хората привличат вниманието към себе си, като говорят глупости или се правят на шутове.

Новата атракция в цирка била „Говорещ кон“.
На арената излиза ездач с кон. Залата е пълна. Барабанът бие. Ездачът казва на коня:
– Говори!
Конят само поклаща глава.
– Заповядвам ти: Говори!
Конят отново само маха с глава. Зрителите започват да свиркат. Конникът настоятелно казва:
– Говори, ще загубим всичките пари. Ще издъхнеш от глад.
Конят продължава само да маха с глава. Зрителите започват да хвърлят домати. Конникът умолява животното:
– Ще те облека в злато. Ще ти купя всичко каквото искаш. Ще станеш известен, ще обиколим света. Моля те, говори!
Конят неохотно обръща глава към конника и казва:
– Защо са ми пари и слава, щом не знам най-главното. Защо изобщо живея?
Конникът въздъхна, потупа коня по врата и каза:
– Е, най-сетне това тъпо животно проговори!

Независимо, че моя съсед беше по-възрастен, ние бяхме приятели. Той беше майстор, дограмата си направи съвсем сам. Ако трябваше нещо да се изпили или да се пробие отвор, аз отивах при него. А ако нещо трябваше да се поправи в електрическата част той идваше при мен.
След банята в събота често сядахме и си приказвахме. Освен мен в цялото село идваха ту за помощ, ту за инструмент.
Веднъж отидох при него. А той замислен…и от време на време поглажда плешивото си теме.
Накрая каза:
– Знаеш ли, съвсем започнах да остарявам. Изглежда склероза ме е налегнала. Преди една седмица, някой взе брадвата на заем и обеща на следващия ден да я върне, но кой беше не помня. А брадвата я няма! Ако не ми я върне в скоро време, аз отивам на кино.
– Не се тревожи, – опитах се да го успокоя, – разпитай, ще я върнат.
– Ти какво, – замаха с ръце той, – нима не познаваш нашите хора? Ако призная, че съм забравил на кого съм дал брадвата, направо я отпиши. Ако беше някой друг инструмент, можех да взема от някой друг, но брадвата е нужна на всеки. Опитвах се да си спомня, прехвърлях минали събития в главата си, но не се сетих. Голям склеротик съм станал. Убий ме не помня! Не, да ходя и да питам, това ще влоши нещата. Тук трябва да се приложи друга стратегия психологическа. Ти за брадвата на никого не казвай, аз до довечера ще измисля нещо.
Дойде вечерта. Топла и спокойна лятна вечер. Всичко е толкова тихо, че се чува как котките мяукат и патките крякат от близката ферма. Изведнъж тишината се наруши от силния вик на съседа:
– Ей,,….ах ти! Ще даваш ли брадвата или не? Две седмици минаха, а за ден я взе! Аз всичко помня! Утре да я донесеш!
На сутринта му се извинили и му върнали брадвата.
Ето на това се казва психологическа стратегия!

Една вечер се отбих в клуба и заварих там пет-шест младежи, които уединени в едно ъгълче, пиеха и тихо разговаряха. Седнах при тях. След малко някой спомена името на Дечо и това накара младия човек до мен така да се разпали, че той говори, без да млъкне, цели десет минути. Говори така, както че ли темата на разговора му е много близо до сърцето. Никой не го прекъсна, всички го слушаха с интерес. Младежът сипеше похвали и думите му бяха пронизани от искрен и неудържим възторг:

– Да знаете колко е добра госпожа Димова, а какви дъщерите има само. Те живеят тук в града. Не можете да си представите с какво усърдие, с каква всеотдайност, с какво удоволствие и радост се трудят. Госпожа Димова дава уроци по музика, а дъщерите й се занимават с разни изкуства, рисуване, бродиране и ……

Аз го слушах така внимателно, както и останалите, и знаех, че казва истината и нищо не преувеличава. Но ето че той пренесе похвалите към тъй наречения глава на това изоставено семейство Дечо Димов.

Младежът продължи:

– Щастието на това семейството се помрачава само от едно, отсъствието на господин Димов. Трогателно е да видите колко го обичат и уважават. За съжаление е принуден да живее далеч от родината си.  Но голяма е мъката  и на самия Димов, който копнее за родината. Праща писма с всеки параход. Мечтае да се върне у дома през отпуската, но не може поради малката заплата. И въпреки всичко той във всяко писмо изразява надежда, че ще има щастието да си дойде със следващия параход или с по-следващия. Неговата самопожертвователност е върхът на благородството, защото като истински съпруг и баща, той се лишавал от всичко, само и само да може да изпраща на семейството всеки месец част от заплатата си. Представете си как на негово място един егоист би похарчил тези пари за пътешествие през океана.

Дотук „издържах “, но повече не можах и се намесих. Беше ясно, че младежът е зле осведомен и аз сметнах за свой дълг да му кажа истината:

– По дяволите! Това са глупости. Дечо Димов заряза семейството си, това е истината. Може и да им пише, но аз не съм луд да повярвам в това, без да съм видял писмата. Може и да жадува да се върне в родината при захвърленото семейство, но който го познава, никога няма да повярва. Обаче в едно не може да има никакво съмнение, той нито веднъж не им е изпратил дори долар и никога не е имал намерение да им прати. Той е най-презряното, най-бездушното и най-глупавото същество на тоя свят…

По нервните тръпки, които пробягаха по лицата около мен, усетих смътно, че нещо става. Причината беше в мен, но аз не знаех това.

Когато стигнах до средата на последното изречение, някой ме сграбчи за ръката и процеди в ухото ми:

— За бога, млъкнете! Този млад човек е сгоден за една от дъщерите на Дечо Димов.