Нина хвърли един поглед на новините във вестника, като се стараеше да избягва скандалните случаи. Страно, но със всеки изминал ден заемаха все по-голяма част от страниците на вестниците. Ако ги махне човек, какво ли щеше да остане за четене?

Стефан влезе бързо в стаята и хвърли един поглед към жена си. Като видя как е забола глава във вестника, смръщи вежди и коментира хладно:

– Тези имат някакъв маниакален интерес към човешките пороци и слабости, към човешките трагедии и баналните любовни истории на певци и артисти.

– Нима не е редно да се осъзнават недъзите на човешката психика? –  опит се да защити журналистите Нина. – Така или иначе, нали тези неща съществуват и са все пак станали?!.

– Но да ти е приято да ги четеш и да пишат за това, си е своеобразно доносничество от морална гледна точка, – изрази недоволството си Стефан.

– Чета ги, за да разбера, че не съм по-добра от другите, – добави примирено Нина.

Тя се усмихна, като забеляза заглавие изписано с едри букви, което гласеше: „Скандални разкрития за свещеник разтърсиха енорията“. Разбира се тя щеше да прочете статията, макар да съзнаваше, че зад нея се крие една човешка трагедия с много мъка и неприятности.

Нина премести стола си по-близо до прозореца, за да вижда по-добре и продължи да чете. Денят беше ясен. Слънчевите лъчи огряваха клоните на дърветата в градината, но в момента тя беше сляпа за тях,

Стефан махна с ръка и недоволно измърмори:

– Журналисти, има толкова хубави неща, които се случват окло нас, защо за тях не пишат? Страхуват се, че това няма да допадне на хората и ще изгубят читателите си, смешно.

Нина не му обърна внимание. тя съсредоточено попиваше „грозните“ новини, макар да знаеше, че някои от тях са малко преувеличени.

– Клюки! Ако вярвахме на всичко написано във вестниците или казаното по телевизията, отдавна да сме изчезнали от тази земя, – заключи нервно Стефан и трясна вратата зад гърба си.

Елена много искаше да поговори с някой за това, което я тревожеше. Видя Донка и се запъти към нея, но тя беше заета с други проблеми. Нейна позната имаше семейни неприятности. Съпругът на тази жена преживявал кризата на седната възраст. Горката, едва издържала, а Донка гледала да я подкрепя.

– Накупил си цял гардероб нови дрехи, – разгорещено започна да обяснява Донка.

– Може би иска, да промени малко начина си на обличане, – предположи Елена. – С теб не сме ли го правили?

Донка поклати глава.

– Но тези дрехи са за много по-млади от него, в тях изглежда като оглупял човек – каза с тъга Донка. – Освен това се шляе по улиците, слуша музика, която обича съвремената младеж и се мъкне по разни заведения.

– Добре де, какво толкова, – каза Елена опитвайки се да успокои приятелката си. – На колко годи ни е?

– На 45, – ядосано изфуча Донка. – Казват, че била опасна възраст за  мъжете.

Елена се замисли сериозно, но какво може да се  направи в този случай?

– Присмях му се в лицето, – каза  ядосано Донка. – казах му направо, че изглежда смешен и съвсем не му подхожда да се облича като хлапе.

– И?

– Каза ми да си гледам работата, – очите на Донка святкаха яростно. – Каза, че аз вече може и да не ставам за нищо, но това не важало за него. Да го питаш ти него, за какво не ставам?

– Ужас, – отбеляза Елена.

– Горката Меги, седи си в къщи и се страхува за него, да не се забърка в някоя каша. Не можех с нищо да помогна, но му дадох оная книга..

– Каква книга? – скочи Елена.

– Как беше заглавието ѝ? Нещо от рода, …., съвети … за тийнейджарите, сещаш ли се?

Елена избухна в смях. Донка никога не го усукваше, казваше направо нещата.

– Добре си го наредила! – запревива се Елена от смях.

– Меги не може без него, – продължи тъжно Донка. – Точно това я притеснява, че мъжът ѝ на тези години е тръгнал да се доказва като мъжкар. Държи се като глупав наперен петел.

– Да им се чудиш на мъжете, – каза спокойно Елена, – какво им става на тези години? Излежда на тази възраст мъжете съвсем оглупяват. Лошото е, ако това се проточи за по-дълго време.

Двете замълчаха. Знаеха, че ако човек сам не се вразуми, нещата щяха да загрубеят.

Двама мъже си говорят след богослужение. Единият пита другият, забелязвайки, че е много тъжен:
– Какво става с теб? Изглеждаш много угрижен!
– Как няма да съм в такова състояние, като вчера с жена ми цяла вечер спорихме за дрехи…
– Е, кой успя да се наложи? За кого остана последната дума?
– Разбира се, за мен! – каза самоуверено мъжът. – Нали съм глава на семейството!
– И какво каза накрая?
– Бог да е с теб, купувай!

Тя излезе от поликлиниката. Времето беше мрачно и духаше силен вятър. Беше ѝ лошо. Тя се подхлъзна и падна. Чантата с продуктите отлетя настрани. Всичко в нея се смачка и изпочупи.
При падането тя си удари главата доста силно. Беше в шок в първите няколко секунди. Когато дойде на себе си, се опита да стане, но ѝ беше трудно. Вдигна глава и видя трима мъже и младеж с момиче.  Надяваше се някой от мъжете да ѝ се притече на помощ, но уви…. никой не дойде при нея.
Но тя трябваше да си отиде в къщи….
Ставането ѝ бе много трудно. Погледна в чантата си, всичко се бе смляло, нямаше смисъл да я носи в къщи.. Главата и крака много я боляха.
Стана ѝ обидно. Седна на тротоара и заплака….
Тя винаги помагаше на хората и никого не подминаваше. Защо…….
Внимание, на нейното място може да се окаже всеки от нас.
Ние не забелязваме проблемите на околните. Лесно ги отминаваме, без да се ангажираме. Но ако бяхме малко по-добри, нещата щяха да се развият по-иначе.
Нека бъдем внимателни един към друг и да си помагаме в нужда.

Андрей ѝ беше звънал преди седмица, но тя беше много заета и за това си уговориха среща днес в ресторанта на ъгъла.

Денят обещаваше да е хубав, слънчев, но прохладен. Той влезе в рестораната и попита дали е идвала руса, дребна жена. Но докато питаше за нея, тя влезе цялата зачервена, явно бе бързала много и се запъти към него.

Седнаха на масата и Славка се втренчи изпитателно в Андрей. Отдавна не го бе виждала. Той се бе състарил и беше много отлабнал.

– Бракът ми приключи, – заяви Андрей и въздъхна тежко. – Ирина иска да се разведе с мен.

– Какво? – подскочи Славка.

– Намерила си друг. Някакъв банкер. Изглежда се е омъжила за мен, заради несъществуващите ми пари. Вдигаше страшни скандали, когато я молех да не харчи толкова много.

– Нищо не разбирам. Тя всъщност какво иска?

– Богатство! – засмя се тъжно Андрей. – Очеведно е сбъркала, като си е мислила, че съм много богат. От това, че работя в банка, си е направила грешни изводи.

– Не може да бъде, – искрено каза Славка. – Вероятно се чувстваш ужасно.

– Най-лошото е, че наистина я обичах. С нея се чувствах добре. Бях по-силен, по-успешен, а всъщност съм един неудачник. Не ставам за биснесмен или брокер, а би трябвало да изкарвам купища пари. Дори не можах да се справя със собствената си съпруга. Взимах назаем, за да задоволя капризите ѝ и затъвах. Бях заровил глава като щраус в пясъка и се надявах всичко да се оправи, но уви. Баща ѝ ми даде назаем пари, заложих ги, но и тях загубих, а сега трябва и да му ги връщам.

– Въпреки, че дъщеря му се развежда с теб?

– Последната капка беше, когато ме уволниха,  – продължи Андрей сякаш не бе чул въпроса ѝ, – защото не съм полагал достатъчно усилия. Така че, следваващият месец съм и безработен.

Славка го погледна учудено“

– Защо тя иска развод, а не ти?

– Баща ѝ настоява така. Трябвало да постъпя като почтен човек. Това вече не ме интересува. Тя нямало да иска издръжки, а баща ѝ щял да плати съдебните разноски. Така сме се разбрали.

– Андро, – така го наричаше тя, когато трябваше да се грижи за него, като по-голямо дете в семейството, – това е отвратително и жестоко.

Той въздъхна.

– Единственото ми желание е, час по-скоро да свърши  всичко това, – гласът му потрепера, а очите му се напълниха със сълзи. – Много я обичах. Боли ме, че тя не ме е обичала.

Славка прегърна брат си. Не знаеше как да го успокои. Любимият ѝ брат се бе превърнал в безпаричен неудачник. Това беше невъзможно, но се беше случило.