Молитва e написана от Антоан дьо Сент-Екзюпери в един от най-трудните периоди от живота му. Тя напомня за много важните неща и дълбоко засяга душата и ума.
„Господи, не моля за чудеса и миражи, а за сила за всеки ден. Научиме на изкуството на малките крачки.
Направи ме наблюдателен и находчив, така че в пъстротата на ежедневието да се спирам пред отрития и опита, който ме е развълнувал.
Научи ме правилно да се разпорежда с времето в живота си. Дай ми фин усет, за да разграничавам първостепеното от второстепеното.
Моля за сила да се въздържам и мярка, така че да не пърхам и да не се плъзгам, а разумно да планирам деня си, да мога да видя върха и по-нататък, и понякога да намирам време да се наслаждавам на изкуството.
Помогнете ми да разбера, че мечтите не могат да бъдат от помощ. Нито мечтите на миналото, не мечти за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега, и да приемам всяка минута като най-важна.
Спаси ме от наивната ми вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дай ми ясно съзнание, че трудностите, пораженията, паденията и неуспехите са просто естествена част от живота благодарение, на които можем да растем и узряваме.
Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.
Прати ми в нужното время някой, който има смелост да ми каже истината, но да ми я каже с любов.
Зная, че много проблеми се решават, ако нищо не се предприеме, така че научи ме на търпение.
Ти знаеш, колко много се нуждаем от приятелство. Помогни ми да бъда достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.
Дай ми богата фантазия, така че в нужния момент, на точното време и място, да мълча или да говоря, за да подяря на някого необходимата топлина.
Направи ме човек, който умее да достигне до тези, които са съвсем на „дъното“.
Премахни от мен страха, че ще пропусна нещо от живота.
Дай ми не това, което искам, а това, от което се нуждая.
Научи ме на изкуството на малките крачки“.

Той беше упорит и никой не можеше да му докаже нещо, с което не беше съгласен. Знаеше, че приятелят му е християнин, но не искаше  да чува нищо за Бога. Приятелят му го бе оставил на мира и вече не му говореше за своята вяра.

Но днес адвокатът Симеонов бе разстроен и искаше със всеки да се заяжда. Видя приятеля си Данчо и реши да си го изкара на него.

– Здравей, я ела да те попритисна малко, – започна Симеонов.  – Отдавна не си ми говорил за твоя Бог.

Данчо вдигна рамене:

– Нали не искаше да слушаш за Него?

– Твоя Бог нали е много добър? – заядливо започна Симеонов. – Защо има толкова много разводи? Ето и днес се ядосвах с двама съпрузи, които не отстъпваха и всеки смяташе себе си за прав.

Това бе сериозно предизвикателство, но Данчо знаеше, че има Един, Който го подкрепя и в такава ситуация, и за това реши да се облегне на Неговата мъдрост.

– Представи си, че Бог ти казва: – започна Данчо уверено, – “ Имам подарък за теб, той е прекрасен и съвършен израз на любовта ми към теб. Ще ти подаря спътник в живота, които ще те обича и цени. Взаимоотношенията ти с него ще изкарват най-доброто от теб. Ще ходи с теб навсякъде и ще те насърчава. Ще те подкрепя, когато паднеш духом. Ще ти вярва и ще ти се доверява. Плодът на тази връзка ще бъдат децата ви, които много ще обичате“. Но Бог ще вдигне единият си пръст с предупреждение: „Не прелюбодействай!“ Смяташ ли, че тази заповед има за цел да ограничи вашето щастие?

За Симеонов това си беше явно ограничение, но замълча, за да чуе останалите доводи на приятеля си.

– В никакъв случай! – каза Данчо. – Неговата цел е да ви предпази. Какво се случва, когато възприемаме брачните клетви като нещо обвързващо и ограничаващо? Какво става, когато пренебрегнем Божието предупреждение и се впуснем в поредната връзка? Тогава в любящите отношения с брачния партньор се появяват пукнатини. Доверието се разпада. Гузното чувство за вина подхранва корените на огорчението. А нима мислиш, че децата са слепи за всичко това? Тези разбити взаимоотношения въздействат и върху тях.

Симеонов беше навел глава. В това, което каза приятелят му имаше истина. Но, … червейчто на съмнението отново го зачовърка.

Данчо виждайки разколебаването на приятеля си продължи:

– Бог знае какви са последствията от греха и за това ни предупреждава. Той не желае да му се подаваме по никакъв начин, защото подаръкът, който ни е дал ще загуби красотата и очарованието си.

Двамата дълго мълчаха. Данчо не смееше повече да притиска приятеля си, а Симеонов бърчеше вежди и активно мислеше. Някаква светлинка бе стигнала до съзнанието на адвоката, но дали щеше да ѝ позволи да огрее тъмнината в него?!

Не беше изложен на опасност от съдебно наказание. Бедността не беше надвиснала над него. Но ако се разкриеха някои обстоятелства, можеше да бъде презрян и щеше да стане позор за околните.

Ужасът да не бъде порицан изостряше паметта му. Силната памет принуждава човек да признае грешките си в миналото. Когато спомените засмърдят като отворена рана, миналото вече не е една отминала история, която може да се представи като подготовка за настоящето. Миналите грешки не са като обрулен плод от дърво. Те продължават да са пулсираща част от човека, която предизвиква тръпки, горчив вкус в устата и пристъпи на вина.

Съвсем нова форма беше придобило миналото му сега. Радостта беше изчезнала от живота му. Денем и нощем, без прекъсване, освен малка дрямка, спомените и страхът от предишният му живот се натрапваха пред очите му и той не виждаше нищо друго. Редуващите се външни и вътрешни събития се преплитаха. Дори и да се съсредоточеше само върху едното, другото не излизаше от съзнанието му.

Той отново се виждаше като млад човек в банка, с приятен характер, отзивчив и много добър в работата си. Тогава беше изявен млад член на калвинистка църква. Отново чуваше как го наричат „братко“. Виждаше се как говори на събранията. Спомни си, че възприемаше свещеническия пост като възможно жизнено поприще и проявяваше интерес към мисионерството. Това беше най-щастливия период от живота му. Би искал да се събуди и отново да се озове в онова време, а всичко останало да е само сън.

Малко хора се изявяваха като него по това време. Усещаше Божието водителство и виждаше признаците, че Бог го е създал с определена цел.

След това дойде промяната. Скоро беше поканен в един дом чието богатство се дължеше на преуспяваща търговия. Той усети нов повей. Мисълта, че е богоизбран, го подтикна към мисълта да обедини религиозните си заложби с успешния бизнес. Бизнесът се свеждаше до поддържане на заложна къща, преуспяваща по размах и печалба.

След запознаването с работата, той откри, че източник на изключителните печалби е безпрепятственото приемане на всякакви стоки, без строго документиране от къде идват.

Спомни си първите първите мигове, когато беше потресен от всичко това. Размислите върху тези неща доведоха до много молитва.

Бизнесът бе стабилен, с дълбоки корени, а печалбите бяха получавани от заблудени души. Къде беше границата?

Често си казваше: „Всевишния знае колко далече се намира моята душа от всичко това. Той разбира, че гледам на парите като средство да обработвам градината му“.

Метафори от подобен вид не липсваха в мислите му. Имаше и особени духовни преживявания, които го убеждаваха да запази работата си, като богоугодно дело.

Блясъкът на богатството се беше разкрил пред него, а потръпването стана някъде дълбоко в него. На него никога не му бе идвало на ум, че търговията има нещо общо със спасението на душите. И стана така, че той започна да води двойнствен живот. Бе убеден, че религиозната му дейност не бе несъвместима с поетата работа.

И сега, когато гледаше към миналото имаше същите доводи. Изминалите години ги бяха превърнали в плътна маса, претъпила нравствената чувствителност. Нещо повече. Сега, когато егоизмът се бе изострил, ала загубил вкуса си към наслада, душата му се изпълваше все повече със вяра, че прави всичко в името на Бога и е безразличен към собственото си облагодетелстване.

И все пак, ако можеше отново да се върне в младежката си нищета ….О, тогава би избрал да стане мисионер. Това за него беше истинското му призвание.

Вероятно има лицемери, които съвсем съзнателно парадират с вяра и чувство на преданост, за да заблудят света, но той не беше такъв. Той просто беше човек, чийто желания са по-силни от теоретичните му възгледи. Въпреки че с течение на времето беше съчетавал осъществяването на желанията си с възгледите си.

Благото, което би могъл да допринесе в името на Бога, през целия му живот, бе онзи маяк, давал насока на действията му. Че кой би могъл по-добре от него да използва парите и властта, която беше получил, от самия него? Кой може да се мери с него във възхвала за Божията воля? За него Божията воля беше нещо съвсем различно от неговата праведност. Тя налагаше да се разпознават враговете на Бога и да се използват само като оръжия на Божието дело или да се обезсилят, чрез лишаване от пари и влияние. Освен това, изгодно вложените пари в търговията, стават истински значими, когато се управляват от ръката на божи служител.

Всъщност подобни мисли не са по-малко свойствени за набожен човек, отколкото силните думи, прикриващи користни стремежи. Ако човек уповава на нещо друго, а не на собствената си алчност, неизбежно има съвест и ориентир, към който в общи линии се придържа. Този ориентир за него се свеждаше до служба на Божията воля: „Аз съм грешен и нищожен ….. само оръдие за употреба ,,,,. но нека бъда употребен“. Такъв беше калъпа, в който бе вкарал огромното си желание, да бъде значим и овластен.

А сега дойде мигът, когато възникна опасност този калъп да бъде напълно счупен и захвърлен.

Какво ли би станало ако с деянията, с които се бе примирил, за  да стане „по-силно оръдие“ на Бога, станеха повод да помръкне Божията слава? Ако това бе станало, той ще бъде изгонен от храма, като човек със съмнителни пожертвувания.

Хората около вас не знаят какво се върти в главата ви. Те не виждат вашите мисли, емоции, мечти или мотивите на вашите действия. Така те не виждат и вашата вяра в Христос.
За тях е достъпно само тяло ви. По външния ви вид, те оценяват това, което се случва вътре във вас. Намръщеният поглед свидетелства за недоволство. Усмивката говори за благодарност и добро настроение. Свитите юмруци показват враждебност и гняв.
Сега разбирате защо апостол Павел ни призовава да представяме телата си в жива жертва? Ето и отговорът. Това, което се случва с тялото ни, показва на окръжавщите, какви сме ние в действителност.
Ние можем много да говорим за християнската си вяра, но ако тялото ни свидетелствува противното, хората имат пълно право да се усъмнят в нашите думи.
Дрехи, думи, навици с всичко това трябва да прославяме Христос.
Ние трябва  да бъдем „…безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“.
От поведението на твоето тяло вижда ли се твоята вяра в Христос?

Бог ни говори тихо с любов. Ако не го чуем, Той ни говори чрез съвестта. Ако човек не послуша съвестта си, Бог говори чрез мегафона на страданието.
Бог не наказва. Ние сами себе си наказваме, чрез постъпките си. А когато ги забравим, те се връщат към нас като лавина.
Това е повече от закон на Вселената. А Бог е повече от нея….
Не слушаме , а после се чудим, от къде ни е дошло това или онова….. А всичко е толкова просто….
Духовните закони действат, независимо дали искаме или не….
Няма значение дали човек има вяра или не….това работи.
Страданията на хората винаги са привличали вниманието на другите хора и са ги карали да се замислят.