Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Бистра смачка салфетката и се прицели с нея в кошчето за боклук. Обърна се към Костадин и очите им се срещнаха. Бистра първа отмести поглед и попита:

– Били ли сте някога женен?

– Не, – спокойно отговори Костадин, като внимателно я наблюдаваше.

– А защо не сте се оженили? – продължи настойчиво Бистра.

– Първо учех,а после не срещнах подходящ човек.

Бистра кръстоса крака и продължи разпита:

– А били ли сте някога влюбен?

Въпросът бе неприятен за Костадин, но той се насили и каза:

– Няколко пъти.

– А наскоро? – очите на Бистра сякаш проникваха в него.

Костадин се почувства някак неуверено:

– Не, – замисли се и продължи, – може би да. Почти може да се каже да.

Бистра вдигна вежди. После тихо и настоятелно добави:

– И защо се колебаете толкова?

– Опитвам се да реша, – отговори Костадин с колкото се може по-спокоен тон.

Той имаше чувството, че разговаря с див елен или друго животно, което внезапно може да се подплаши и да хукне.

Костадин протегна ръка, но не я докосна. Вгледа се надолу по пътеката, след това вдигна поглед към хората, които се разхождаха наоколо. Децата шумяха и караха колела.

Целувката ѝ го изненада. В началото осъзна само, че лицето ѝ се приближи до неговото. Целуна го нежно и неуверено.

Костадин се поизправи, обхвана с двете си ръце главата ѝ и отвърна на целувката ѝ, като внимаваше да не я изплаши. Сърцето му силно блъскаше в гърдите.

След няколко минути те се отдръпнаха един от друг. Бистра се облегна на рамото му и се разплака без звук. Той я притисна до себе си и тя се успокои.

Разделиха се с една по-страстна целувка и всеки си тръгна по своя път.

Тогава я чу да му казва съвсем тихо:

– Извинявай! …..Още не съм готова за това.

Но Костадин беше търпелив и щеше да чака. И когато тя стане готова щеше да ѝ каже:

– Знам, че сърцето ти е разбивано много пъти. Разреши ми да го изцеля и ощастливя…..

Отличен начин да събудим интерес на децата към математиката и творчеството е да им предложим да рисуват с помощта на числа.

Тук става въпрос за дорисуване на добре познатите ни числа с различни по дължина и вид линии.

Това е доста лесно, защото с тази задача могат да се справят и най-малките.

Тук ви показвам само няколко примера, но вие можете да преобразите, която си искате цифра.

Всичко е въпрос на въображение.

Всеки може да се заеме с възпроизвеждане на образи от цифри, не е нужно да бъде дори дете.

Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….

Ваш приятел никога не казва истината. Пред него има три картинки с числата от 1 до 3. Той си избира една.

Вашата задача е да разберете, какво число е изтеглил, като му зададете само един въпрос.

Трудно, нали?

Тук не се изисква време, можете да мислите колкото си искате. Важното е, да успеете!

Ако много се затруднявате или не ви се мисли, ето един от възможните отговори.

Отговор:

Помолете приятелят си от числото, което е избрал да извади две, а след това да раздели единица на получената разлика.

Вашият въпрос е: „Отговорът  положително число ли е“?

Ако приятелят ви отговори „да“, той е изтеглил 3, ако отговорът е „не“ е 1, ако приятелят ви каже „не зная“ е 2.