Очакваше се идването на пролетта, а заваля сняг. Хората попаднаха в капана на непредвиденото време.

Поради мокрия снеговалеж, доста села останаха без ток. Един от проходите бе затворен, а за другите имаше ограничения за товарните коли.

Баба Марта отново се изяви, но това едва ли би спряло мнозина, да правят нещо интересно.

Братята Дичо и Слави бяха действени момчета особено, когато бяха предизвикани от невъзможността да се придвижват нанякъде.

Седнали край запалената печка, те споделяха това, което ги вълнуваше.

– Светът се променя, – въздъхна Дичо. – Въпроса е: В каква посока?

– В тези дни се сещам за Били Греъм, Мартин Лутър Кинг, Роза Паркс ….., – додаде Слави.

– А коя е Роза Паркс? – попита Дичо.

– Тя е афроамериканска активистка защитаваща граждански права на чернокожите американци, – започна да обяснява Слави. – Паркс става известна с отказа си на 1 декември 1955 г. да се подчини на автобусен шофьор и да освободи мястото си на бял мъж.

– Мисля, че и днес има хора, които правят страхотни неща, за да променят живота, в който живеем, – отбеляза Дичо.

– Всеки от нас има желание да направи нещо, което да въздейства на света и то положително, – възкликна Слави.

– Не сме ли прекалено млади? Пък и аз не бих могъл като тези, чийто имена спомена преди малко, – с неголям ентусиазъм отбеляза Дичо.

– Да се сравняваш с някого е опасно, – Слави размаха пръст пред брат си. – Припомни си какво е казала майка Тереза: „Не всеки от нас може да прави велики неща. Но всички можем да правим малки неща с голяма любов“.

– Мисля, че това е било в сърцето на Исус, когато е ходил по тази земя, – изтъкна Дичо.

– Той едва ли би ни упрекнал ако искаме да правим супер луди неща, но желанието Му е било да ходим с вяра и да показваме любов на околните, – подчерта Слави.

– И според тебе как бихме могли да променим света днес? – попита Дичо.

– Когато видиш, че някой наранява, предложи подкрепа си на наранения. Ако забележиш човек в нужда, помогнете му. Паднал ли е някой, не е важно кой е, насърчи го. Ето това променя света.

Скоро се бе излял проливен дъжд. Всичко бе обвито в хладна, мокра пелена.

Никой не се виждаше наоколо. Навярно лошото време бе разкарало любителите на разходките.

Йото и Дечко напук на дъжда седяха в една беседката, отдавна изоставена и неподдържана. Пенсионери, нямаха друга работа, а в къщи не ги свърташе на едно място.

Както винаги философстваха, но разглеждаха важни въпроси.

– Забелязал ли си, че има християни, които са си направо светски? – попита Йото.

– Как ги определяш какви са? – поиска обяснение Дечко.

– Тези, които ги привлича света и се влияят от него имат три характерни черти, – наблегна Йото.

– Само три? – изненада се Дечко.

– Да, – потвърди Йото и започна да изброява, като свиваше пръстите на дясната си ръка. – Това са чувственост, изтънченост и културен преход, но лишен от християнските ценности.

– Е, ясно е, че за чувствени хора определяш онези, които са обсебени от мисълта за секс, а това е далеч от живот на самоотричане. – поклати глава Дечко. – Към изискани причисляваш завладените от културата, ученето и усъвършенстването. А ми третите?

– Те са водени от манията да притежават повече материалните неща, – Йото събра веждите си на челото, – такива не можем да наречем духовни. Изпитват гордост от живота си.

– За мен светски са онези християни, по-простичко казано, са онези, – Дечко впери поглед напред, – са онези, които предпочитат да останат пред телевизора или компютъра, вместо да потърсят общение с вярващи в Бога хора.

– Забелязал ли си, че такива първи критикуват? – намекна своевременно Йото. – Изглеждат благочестиви и праведни, а всъщност са лицемери.

– Наскоро имах разговор със семейство, – започна да разказва Дечко, – които бяха на крачка от развода. Попитах ги: „Колко време се молите?“ И знаеш ли какво ми отговориха?

– Навярно са ти казали, че изобщо не се молят, – усмихна се Йото.

– И нещо още по-лошо, – намръщи се Дечко, – добавиха, че са много заети и нямат време за това.

– Така е, – Йото удари с длан по крака си. – Тези, които бързат незабавно да бъдат задоволени и да се насладят на нещата от света, ще погинат.

– Но тези, – Дечко вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – които следват Бога и имат Неговата любов в себе си, ще приемат Божите обещания.

Човек рядко спира, поне за малко, за да направим пълна инвентаризация на живота си. Обикновено е твърде зает за това.

Така бе и със Стефан. Той бързо преминаваше от една задача на друга. Понякога бе доста разсеян, приспиван от модерните технологични устройства, които крадяха прекалено много от времето и вниманието му.

И изведнъж … настана затишие и се възцари принудителна почивка. И то не каква да е, а със затваряне в домовете.

В тези дни Стефан откри следното:

– Всичките ми амбиции, постижения, хобита, работа и стандарт на живота нямат толкова голямо значение, колкото им придавах. А аз си ги поставях за основни.

До сега не се бе замислял сериозно над въпроса:

– Какво значение имат хората в живота ни и Суверенният Цар, който отговаря за Вселената?

В тези дни на изолация, когато Стефан почти бездействаше, откри какво наистина има значение.

Загуба на някои от близките, изпадането в депресия, дните изпълнени с безпокойство, плюс раните от минали години бяха неоспорими факти.

Стефан не желаеше да си сложи маската на лицемерието и да каже:

– Добре съм.

Той призна болката и притесненията си и се намериха хора, които резонираха проблемите му.

Едва сега той можеше без предразсъдъци да признае своите слабости.

Именно в дните, когато му се случваше най-лошия сценарий, Стефан обърна поглед към трона на благодатта. Там го срещна Исус, Който му вдъхна надежда.

Страданието може да е неизбежно, но то внася яснота, за да ни приближи до Христос и да задълбочи общението ни с Него.

Отново проблеми, неудачи и неуспехи. Златан се чувстваше отново недобре. За пореден път се бе провалил, въпреки всичките си надежди и очаквания.

Болката от провала този път бе по-голяма, защото той бе вложил всичко от себе си.

– Защо на мен? – крещеше съзнанието му.

– Зная за проблемите ти. Виждам колко много страдаш, – Златан дочу тих и нежен Глас.

Той се огледа, но в стаята нямаше никой.

Гласът продължи:

– Ще се погрижа за теб, няма да те оставя, но искам да осъзнаеш, че основния ти проблем не опира до твоето страдание, а до твоя грях.

– Какво толкова съм направил? – с явно недоволство попита Златан.

– Не е важно какво ти се случва или какво са ти причинили другите…

– А какво? – бързо изстреля въпроса си Златан.

– …. , а това по какъв начин реагираш на всичко това, – довърши фразата си Гласът.

– Това вече е прекалено, – отбеляза Златан. – И какво да правя? Да се усмихвам и да се радвам, когато ме нараняват или не успея в нещо?

– Ти не можеш да промениш случилото се или да го премахнеш, но е нужно да промениш нещо в себе си.

– И какво трябва да променя? – във въпроса на Златан се усещаше сарказъм.

– Говоря за греха …..

– Когато лъжа, изневерявам на жена си, присвоявам си това или онова от работата си, – усмихна се присмехулно Златан.

– Не, тук става въпрос за това, че Ме игнорираш. Бунтуваш се против Мен. Искаш да живееш независимо, но до какво те доведе това?

– Аз ще решавам как точно ще живея, – категорично заяви Златан. Кой си ти да ме учиш, какво трябва да правя?

– Точно в това се състои проблема ти, – каза Гласът. – Подценяваш копнежите на сърцето си. Възлагаш всичките си надежди за решаването само на конкретния случай.

– За мен това е достатъчно, – натърти Златан.

– В това именно грешиш. Дори и да ти помогна за нещо конкретно, това няма да те задоволи. Радостта ти от сполуката ще бъде кратковременна. Недоволството на човека е дълбоко загнездено в сърцето му. Само Аз мога да те освободя от това робство.

Златан махна с ръка.

– Глупости ….

Гласът повече не се обади.

– От болка и мъка, почнаха да ми се причуват разни гласове, – засмя се Златан. – Трябва да се взема в ръце. Не ми трябва Бог, нито каква да е религия. Сам ще се оправя.

Мито бе професионален джебчия. Наумеше ли си нещо, веднага го получаваше.

Един ден видя как солиден господин купува красив диамант. Мито бе влюбен в този диаманта. Дълго време обикаляше бижутерийния магазин и кроеше планове как да го отмъкне.

Но днес му се предостави прекрасна възможност и той последва новия собственик на диаманта.

Мъжът си купи билет за влака и Мито тръгна след него. През цялото време го следеше и не отделяше очи от господина.

Когато мъжът отиде до тоалетната джебчията претършува целия му багаж, но нищо не намери. А когато собственикът на диаманта заспа, Мито го претърси, но всичко бе напразно.

Влакът пристигна на гара, до която господина си бе купил билет.

Обезверен от неуспеха си Мито се приближа към мъжа, който дебнеше през цялото време и с лице изразяващо пълна катастрофа му каза:

– Господине, аз съм професионален крадец. Опитах всичко, но без успех. Няма да ви притеснявам повече, само ми отговорете на един въпрос.

Мъжът само се усмихна, а Мето продължи отчаяно:

– Къде скрихте диаманта?

– Видях, че ме следиш след като купих диаманта, – повдигна вежди мъжът. – Когато се качих във влака, разбрах, че ще се опиташ да ми го вземеш. Чудех се къде да го скрия, за да не го намериш ….

Мето бе ококорил очи, готов да чуе за скривалището на господина.

– Накрая го сложих в джоба ти ….

Диамантът, който търсите е много близо до вас. Достатъчно е само да го поискате. Не се бавете, приемете Го, Той е ваш.