Компанията беше малка. Днешния ден бе посветена на природата. Времето беше хубаво, а настроението чудесно.
Тревички, току що подали главичка цветенца, малки гъбки, причудливи форми образували се от клони и храсти, всичко това спираше погледа и очароваше.
Разходката не мина без дискусия. Обикновено нейният инициатор бе Виктор. Вечно вглъбен и умислен, търсещ отговори на многобройни въпроси, който минаваха през главата му. И днес не разочарова групата с поредния си въпрос:
– Кой е най-добрия съвет, който сте получавали някога в своя живот?
Настъпи тишина и всеки потъна в мислите си.
Симо разчупи мълчанието и започна да расъждава на глас:
– Баща ми казваше: „За да добиеш нещо, трябва да поработиш здраво!“ Смисълът на този съвет е двояк. На първо място ако си поставим значима цел, то е ясно, че трябва да бъдем добросъвестни и упорити, докато не я постигнем. Нищо не става от само себе си. За това трябва да се заемем с нещата и да действаме. Понякога съм си мислил:  „Когато ми се отдаде подходящ случай, веднага ще се заема с това“. И съм бъркал. Такъв случай ти се отдава само тогава, когато започнеш да действаш в това направление. От друга страна, всяка достойна цел си струва усилията, които е необходимо да изразходваш за постигането й. Дори ако това на първо време ти изглежда излишно и дори прекомерно.  Това много ми помага, когато пред мен изникне даден проблем или получа някаква задача за изпъленение.
– В живота си съм получавала много съвети, – каза Таня. – Скоро съседката, като ме гледаше как бях се умърлушила, ми каза: „Не поглеждай назад в миналото. Не съжалявай, за това, което не си успяла да направиш“. Аз наистина често си спомням неуспехите и съжалявам, че съм могла, но не съм направила нещата по най-добрия начин. Това наистина ме спира и нямам желание да се движа напред. Не трябва да се обезсърчавам, а ако падна, трябва да стана и да продължа напред.
– В моя дневник, – каза Светла, – съм си записала на първата страница: „Слабият ще каже: „Съдба!“, а силният: „Ще опитвам до тогава, докато всичко не стане така, както на мен ми се иска“.
Димитър се почеса зад ухото и сподели:
– В началото, когато започнах работа като инженер в електроцеха, бях свидетел на бързо отстраняване на аварийна ситуация  в оборудването на релейната защита. Опитният електромонтьор предложи: „Да свържем двата кабела временно, а някой друг път ще го оправиме“. Но началникът на цеха отсече: „Няма нищо по-постоянно от временно направено! За това по-добре да го направим както трябва, за да не губим няколко пъти повече време и усилия“. Винаги си спомням тази фраза, когато искам бързо да приключа с нещо, което искам „набързо“ да свърша.
– Аз пък си имам любима поговорка, – засмя се Елена. – „Ако имаш мечта, желание и постоянство – ще поникне дори през асфалта“. И се опитвам да следвам това твърдение. Макар и не с големи скокове, но се приближавам към целите, които съм си поставила и се надявам на успех.
Те дълго обсъждах темата, имаше спорове и уточнения. Увлечени в разговор не усетиха, кога денят свърши, но не съжаляваха. След разходката и разсъжденията се чувстваха обновени и насърчени.

Теодор се събуди. Гадеше му се. Всичко го болеше. Опита се да си спомни какво бе станало снощи, но освен че пиеха на масата, друго нищо не помнеше.

Наостри слух и долови приглушени гласове от към коридора.

– Все още не мога да разбера, що за банда идиоти сте тримата! – каза някой, в когото Теодор разпозна недоволния глас на баща си.

– Не говорете така, – изръмжа Тотю, но не беше много убедителен. – Това беше въпрос на чест.

– На каква чест?! – изкрещя баща му.

– Теодор беше предизвикан, – зае се със защитата Пламен. – какво, да се остави да го подиграват ли?

– Господи! Та вие сте били пияни.

– Аз бях трезвен, – разгорещено каза Тотю.

– И какво от това! – задъхваше се баща му от ярост. – Какво направи, за да спреш, онзи ненормалник, който бере душа в стаята.

– Какво можеш да направиш, когато Теодор се напие? – започна да се защитава Тотю.- Гледаш да стоиш по-далече от него.

– Браво бе, момче! Ти си направо гений! Не се очудвам, че е стигнал до тук, щом има такива малоумни приятели! А не ви ли е хрумвало и на двамата, да го спрете преди да започне да се налива.

Настана тягосна тишина. Младежите знаеха, че са сбъркали, но гордостта им не позволяваше да признаят това, дори и пред себе си.

Но ако продължаваха така, нямаше да се отърват само с един бой, някой от тях можеше да пострада и по-лошо. А дали осъзнаваха това?

Веднъж една змия преследвала пеперуда. Тя я гонила ден и нощ. Страхът придавал на пеперудата сили и тя летяла все по-далече и по-далече. А змията била неуморна и пълзяла след нея.
На третия ден изтощената пеперуда почувствала, че повече не може да лети. Тя кацнала на едно цвете и казал на змията:
– Преди да ме убиеш, мога ли да ти задам три въпроса?
– Нямам навик да предоставям такава възможност на жертвите си, но нека да сметнем, че това е твоето предсмъртно желание. Можеш да питаш.
– Ти ядеш ли пеперуди?
– Не.
– Направила ли съм ти нещо лошо?
– Не.
– Тогава защо искаш да ме убиеш?
– Неприятно ми е, да те гледам, как пърхаш с криле!!!
Много често ние сме обидени на другите  и ги мразим. Желаем на ближния си зло и дори не се замисляме за това.
А често причината е в самите нас. Само трябва по-дълбоко да погледнем в сърцето си. И тогава ще видим завистта, която е една от главните причина за човешката омраза.

Когато беше малка, баща ѝ не я хвалеше изобщо, сякаш не забелязваше старанието ѝ. Каквито и оценки да изкараше в училище, за него бяха недостатъчни. Искаше да направи нещо по-особено, за да я забележи и да я похвали.

Когато стана тийнейджър баща ѝ ги напусна и заживя с друга жена. От тогава повече не го видя.

Сега я терзаеха гузни мисли. Често си задаваше въпроса: „Ако бях съумяла да постигна по-добри резултати, които да удовлетворяват баща ми, дали нещата нямаше да се развият по друг начин?“

Женена е. Има си двама тийнеджари и се страхуваше да не ги загуби. Ако знаеха как нейния баща не е сметнал, че тя е достойна за обич, как ли щяха да се отнесат спрямо нея. Целият ѝ живот беше белязн от този страх.

Тя беше отхвърлена и наранена, жадуваща за обич и похвала.

Един ден Бог я срещна. Той ѝ дари радост и мир. Но раните от детството ѝ пречеха да възприеме Бог по правилния начин. Тя се страхуваше да не сбърка , притесняваше дали върши правилно нещата. Възприемаше Бог по-скоро като съдия, очакваше всеки момент да изрази недоволството си от нея. Тя оприличаваше Бога на вечно недоволния си баща, който я изостави.

На едно от богослуженията в църквата, Бог я докосна по чуден начин и тя усети и позна безкрайната Му любов.

Продължава изгонването на арабите от защитената от Египет територия на ивицата Газа, а през това време военните унищожават палестински села по границата, като част от така наречената „буферна зона“.
Странно е, но на обществеността, включително арабските представители мълчат по този въпрос. Египетските власти вече са  заявили, че няма да се въздържа от предприемането на мерки срещу мюсюлманските духовници, ако под джамиите, в които те служат, бъдат намерени контрабанда тунели. За това е писано в египетските медии.
Египетската армия е унищожила повече от 800 домове. И това не е предела, планира се буферна зона да отидат до 500 метра навътре в Газа и, 13 километра по протежение на границата с Египет. В допълнение, на границата е планирано да се направи ров 20 метра дълбок и толкова широк.
Към края на миналата седмица 200 семейства от бъдещата „буферната зона“ вече са приели компенсации, за да се изселят от домовете си. 680 семейства все още се отказват от получаването на обезщетение.
Президентът на Египта Абдул Фатах аль-Сиси се е аргументирал за необходимостта от тези действия със скорошния терористичен акт в град Ел-Ариш върху египетските части на Синайския полуостров, в резултат на което са загинали 31 египетских войника от въоръжените сили.
На катарския телевизионен канал „Ал Джазира“ действията на египетските власти се сравняват със събитията от 1948 г. – Накба или „катастрофа“ на арабски – когато арабите е трябвало да напусне територията на бъдещата еврейска държава след поражението си в арабско-израелската война. В същото време, египетската информационна агенция „Ал-Ахрам“ твърди, че в Газа жителите се отнасят с разбиране към тези дейности, тъй като „терористите са превърнали живота им в истински ад“.