Необичайните експерименти са доста популярни в наши дни. Методът за зареждане на мобилен телефон с мълния може да се нарече просто уникален. Финландска мултинационална компания Nokia и Университета на Саутхемптън твърдят, че използват изкуствено създадени мълния за зареждане на мобилен телефон Nokia Lumia 925.
В случая се използва променлив ток от трансформатора, 200 000 волтова мълния била „изпращана“ през промеждутък от 30 см, благодарение на което са получени светлина и топлина, подобни на тези при удар на мълния.
Това откритие доказва, че устройство може да се зарежда с ток, който преминава през въздуха, а това е огромна стъпка към разбирането на природните сили, като мълния, както и използването на енергията.
При това у телефоните не са се наблюдавали никакви повреждания. Зареждането на устройство с ток от въздуха предлага невероятна перспектива за бъдещето.
Получената в лабораторията мълния има много малко общо с атмосферно явление, което ние наричаме мълния.
Потенциалните ползи от този експеримент са, че той подтиква разработчиците да изградят нови методи за зарядни устройства.

Необичайна социална кампания, насочена към увеличаване на броя на посетителите в неделя в църквата, се е провела в Сингапур.
Кампанията е използвала местните вестници и нагледна реклама. Като допълнение се е използвал SMS-маркетинг.
Много сингапурци са получили необичайно послание от Бог с текст:
Благодарение на мен днес е настанал петък! Бог.
Представете си каква цена щеше да има въздуха, ако бяхте го получили от друг доставчик? Бог.
Когато сте изчерпани, станали безчувствени и има сълзи в очите ви, аз ще ги пресуша. Бог.
Какво да направя, за да привлеча вниманието ви? Да дам реклама във вестника ли? Бог.
Хора от земята, не се отнасяйте към мен като с непознат. Бог.
Най-напред исках да направя света черно-бял. А после реших….. неееееаа. Бог.
Ако си пропуснал изгрева на слънцето, което съм направил за теб днес, не се притеснявай, утре ще направя друг. Бог.
Как може да си се направил сам? Аз специално съм те творил по свой образ и подобие. Бог.
Ако смяташ, че Мона Лиза е великолепна, тогава погледни на моя шедьовър в огледалото. Бог.
Не забравяй чадъра си, днес мисля да полея полята. Бог.
Мисля, че най-прекрасното нещо на света е човек. Е, добре не съм пристрастен. Бог.
Моля ви не пийте, когато карате кола, вие все още не сте готови за срещата си с мен. Бог.

Известно е, че някои видове калмари, такива като океанските, могат да подскачат във въздуха, сами или на височина до 30 метра.

Понякога падат върху минаващите плавателни съдове, разбира се не нарочно.

Смята се, че този вид калмари, се изстрелват във въздуха, както летящите риби. Това е незабележим и неочакван начин да не се удрят в нелетящите морски хищници.

Те излитат от водата, използвайки силната струя вода, която излиза  от тялото им. Получава се природен вариант на реактивно движение.

Освен това, учените са забелязали, че калмарите изменят положението на плавниците си, докато са във въздуха, за да контролират направлението на полета си.

Тя беше обикновена гора. Слънцето я огряваше през деня, а вечер нощта простираше над нея тъмната си пелерина. Всяка животинка си бе построила дом и спокойно отглеждаше потомството си. Ако някъде имаше раздори и несъгласия, те се разрешаваха тихомълком от само себе си. В гората цареше привидно спокойствие.
Един ден тъмен облак засенчи старата гора. Той не носеше благодатна влага, за да я напои, нито ледени кристалчета, които можеха да я разкъсат. Никакъв вятър не го съпровождаше, дори полъх не се усещаше във въздуха.
Но нещо вибрираше във атмосферата. А тишината тежеше като оловна топка, надвесила се враждебно над горските обитатели.
Резултатът не закъсня. Изпълзяха от сянката незабравени обиди, плъзнаха клюки. Заредиха се крамола след крамола. Поводите за сбивания никнеха като гъби. Омразата и отмъщението вървяха ръка за ръка. Стонове, вопли и крясъци се чуваха от всеки храст. Мирът и любовта бяха  напуснали гората.
Малцина си спомняха за тъмния облак и се съмняваха, че бедата е дошла от него. Него отдавна вече го нямаше, но отровата му бе попила във всичко живо. Слънцето пак грееше, но лъчите му бяха студени и не топлеха никого. Болката  бушуваше в нечии сърца. Малко животни бяха прегърнали надеждата, че нещата ще се оправят.
Един ден капанът щракна и едно младо лисиче изписка. То опитваше да освободи заклещената си лапа, но опитите му погълнаха и малкото сила, която му бе останала. През последните три дни не бе успяло нищо да хване, за това носът му го заведи към железния звяр, който го бе заклещил в прегръдката си. Не му остана нищо друго освен да издава пискливи, макар и слаби, звуци.
По пътечката, отвеждаща до ручея, притича дребна сърничка. Чу писъците и наостри уши. Искаше да продължи, но нещо я теглеше към зова за помощ. Макар и неохотно, тръгна по посока на едва долавящите се вече стонове.
Стигна до храста и видя безпомощното лисиче. Веднага се досети какво се беше случило. Спомена за изгубената майка, попаднала в същата клопка, събуди болката в сърцето й.
Нещо се пропука в нея и тя пристъпи към нещастното животинче. Облиза муцуната на лисичето, за да го успокои. След това опита с тънките си крачета да разтвори желязната паст, но усилията й предизвикаха още по силно затягане на хватката. Двете животни започнаха да викат заедно за помощ. Прегладнял вълк прекоси поляната и чу зова. С няколко скока се намери при лисичето и сърничката. При вида на заклещеното животно мъка обхвана, като огън, сърцето му. Той зави и яростно се хвърли напред, за да се пребори с железните окови. Резултатът беше плачевен, лисичето остана в капана. Тримата отчаяно викнаха за помощ.
Там дойде и зайко, но неговото състрадание също не свърши работа. По-късно старата лисица оплака братчето си, но и това не спаси малкия нещастник. Малката група зовяща за помощ наедря, но резултат нямаше.
Накрая дойде мъдрия лъв. Той стъпи здраво и хвана с лапите си едната скоба. След това подкани останалите животни да хванат другата скоба и заедно да опънат зъбците. Наложи се още няколко животни откъм лъва да приложат силите си. След няколко напъна капана се отвори и лисичето невярващо извади наранената си лапа.
Някаква светлина огря групата животни струпали се около освободеното животинче. Топлина пропълзя по телата им. Тиха радост и нежна любов изпълни сърцата им. Щастлива птича песен докосна върхарите на гората. И никой не се учуди, че всички се обичаха и бяха готови да направят за всеки друг по нещо….
Гората се бе възродила!

Навярно сте изпадали в такова състояние, когато замираш от неясни предчувствия и започваш да се усмихваш без причина.

Изглежда природата преживява сега всичко това. Земята е още студена, калта се задушава под краката ви, но наоколо е весело, ласкаво и приветливо.

Въздухът е кристално прозрачен. Слънцето се усмихва сърдечно, като ли че славно си е пийнало, сладко е похапнало и е срещнало стар приятел. Дърветата са голи, но са живи и още дишат.

В природата, където и да погледнеш, ще забележиш тайнствена шетня, приготовления и всякаква патардия….Ясно е, идва пролетта.

Как бихте изобразили пролетта? Може би, като красиво момиче, което пръска по земята прекрасни и нежни цветя. .А в цветята са отразява радостта му.

Възможно е, за вас пролетта да бъде дама със скръстени отпред ръце. Стройна и слаба, с бледа руменина по бузите, но със нежен тен на кожата. Е, тя не разпръсква цветя, но ще й отстъпим място, нали е все пак дама.